Васил Велев: Без инвестиции не може да се обещава "ръст на доходите"

Васил Велев: Нормално, разумно и обосновано е да се очаква поне 25 процента от средствата по Националния план за възстановяване и устойчивост да се насочват към подкрепа на инвестициите в икономиката. В момента този дял е 8 (осем) процента. Разликата е доста шокираща и политиката в тази област трябва да бъде незабавно преосмислена. Виждате, че тук не става дума за „капризи“ на бизнеса.

Интервю с председателя на УС на АИКБ, г-н Васил Велев на Александра Ангелова, редактор в отдел „Бизнес” на dir.bg

Каква е вашата оценка за икономическите мерки взети от правителството?

Не можем да си изкривим душата и да кажем, че правителството не се опитва да помогне в някаква степен на бизнеса и на предприемачите в продължаващата вече около десет месеца сложна и тежка ситуация. Ние неколкократно сме посочвали неефективността на прословутото 55-то постановление на Министерския съвет в първоначалния му вид – така наречена мярка „60/40“. Също така сме посочвали и много по-добрите резултати от 151-во постановление на Министерския съвет.

Като всяко управление и това правителство има по-добри и по-лоши постижения, успехи и провали. В случая с 55-то постановление, провалът можеше да бъде избегнат, но изпълнителната власт се беше „втвърдила“ и отказа да ни чуе. След това, явно си дадоха сметка, че критиките ни са били добронамерени и при приемането на 151-во постановление беше възприета друга философия. Добрите резултати не закъсняха.

Всички тези неща са вече с многомесечна давност. Междувременно се проведоха много консултации, специални заседания на Националния съвет за тристранно сътрудничество, съгласуваха се позиции и мерки. Проблемите вече се преместват повече към техническата страна на прилагането на мерките и към изпълнението на сроковете.

Без да оневиняваме правителството за допуснатите пропуски, все пак трябва да се съгласим, че ситуацията беше изключително нестандартна и бяха необходими съгласуваните усилия на всички – на законодателната власт, на изпълнителната власт, на социалните партньори, на браншовите организации и ако щете и на отделните граждани. Затова не е толкова важно да даваме оценки, а да направим изводи.

За нас главният извод е, че при „конструирането“ на подобни мерки, най-голямо внимание трябва да се отдели на начина на прилагането им. Мерките трябва да са така конструирани, че да се прилагат автоматично, да не е необходима преценка на длъжностно лице, иначе казано на чиновник. В базите данни на НАП и на НОИ има огромна и изчерпателна информация въз основа на която може автоматично да се преценява, дали отговаряш на изискването за прилагане на определена мярка.

Процедурата трябва да може да се задейства с електронно заявление, да се преценява автоматично (за това не е нужен изкуствен интелект, достатъчен е относително прост алгоритъм) и средствата да се отпускат по най-бърз начин по банков път.

Колко от обявените средства по ваши наблюдения реално са стигнали до бизнеса? И колко все още чакат? Смятате ли, че дребния бизнес и големите предприятия са дискриминирани спрямо средните по размер компании?

Ако позволите, отговорът на този въпрос би могло да се даде в обратен ред. Дискриминирани в нашия случай са точно средните предприятия. Обещанието за помощ за средните предприятия в България, дадено от управляващите, датира още от времето на първия „локдаун“ от март – април 2020 година. Това е забавяне, продължителността на което вече наближава година. Това беше заявено публично от страна на АИКБ и по време на оповестяването на приоритетите на Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) на 25 януари 2021 година.

Обещаните грантове са в диапазона между 30000 и 150000 лева. Те не са изплатени на предприятията, които са кандидатствали съгласно процедурата и са били одобрени. А това са бизнеси, които съвсем реално са пострадали от пандемията и които са отчели реален спад на продажбите си от 20 на сто и повече.

За съжаление, това закъснение вече няма как да бъде наваксано. Има наистина опасност, постоянното отлагане на тези компенсации да доведе до това, държавата да няма кого да компенсира на края. Трябва да се има пред вид, че в много от предприятията сривът е тежък и спадът на продажбите е над 50 процента.

Виждате, че тук не става дума за „капризи“ на бизнеса. Нормално, разумно и обосновано е да се очаква поне 25 процента от средствата по Националния план за възстановяване и устойчивост да се насочват към подкрепа на инвестициите в икономиката. В момента този дял е 8 (осем) процента. Разликата е доста шокираща и политиката в тази област трябва да бъде незабавно преосмислена.

Би трябвало обезателно да откроим два практически проблема, с които се сблъскваме тежко и болезнено. И двата са свързани с Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“ (ОПИК).

Единият проблем е в това, че вместо със средствата по ОПИК да се насърчават инвестициите, те се насочват в друга посока – за подкрепа на ликвидността в условията на коронавирусна криза. Не казваме, че ликвидността не трябва да се подкрепя, но в средносрочен план, такова тотално пренасочване на средства в средносрочен план лишава на практика икономиката от подкрепа на конкурентоспособността с европейски средства. За подкрепа с български средства, няма какво да говорим, така че този подход в средносрочен план е недалновиден.

Подходът трябваше да е обратен – за подкрепа на ликвидността и за борба с коронавируса трябваше да се насочат бюджетни средства и никой нямаше да възрази срещу това, нито пък би имало основание за такива възражения. Средствата по ОПИК трябваше да се запазят за подкрепа на конкурентоспособността, но това не се възприе.

Вторият проблем е, че ни предстоят избори и естествената, рефлекторна реакция на всички политически играчи, в това число и на намиращите се на власт е да се обръщат към възможно най-широката публика, към мнозинството на избирателния корпус с възможно най-разбираеми и примамливи оферти. Казано прост – обещава се „ръст на доходите“, повишаване на заплатите. Никой от обещаващите обаче не пояснява, че за да стане това, първо трябват инвестиции, трябва развитие на индустриите и на селскостопанските производства. За това се премълчава „срамежливо“ и от управляващите и от опозицията, а в крайна сметка, през последните години нищо не се прави за насърчаване и подкрепа на инвестициите.

Защо се бавят нотификациите от ЕК? И как се отразява едно подобно забавяне върху бизнеса ни?

Този въпрос не би трябвало да се отправя към нас. Не е в нашите компетентности да правим подобни проверки, независимо че понякога имаме достъп до подобна информация, поради участието си в социалния диалог на ниво Европейски съюз.

Не мислете, че в случая подхождаме „бюрократично“. Просто най-добре е всеки да върши това, което му е работата. Въпросът трябва да бъде адресиран към правителството или директно към Брюксел.

Впрочем, бихме искали да отбележим, че с изключение на сагата около така наречените „американски централи“ (които са особен случай), администрацията в Брюксел е много по-адекватна от българската и често се отнася с по-голяма загриженост към българските проблеми от нашата собствена администрация.

Смятате ли, че мерките у нас са достатъчни за оцеляването на бизнеса?

Едва ли в световен мащаб могат да се измислят мерки, които да гарантират пълното оцеляване на бизнеса. В крайна сметка и в нормални условия – без пандемии и други катаклизми, непрекъснато умират (ликвидират се или изпадат в несъстоятелност) предприятия и компании се раждат нови. Освен това, сполетялото ни бедствие е твърде тежко и най-вече – твърде непознато, за да очакваме, че може веднага да се генерират толкова адекватни мерки, че всичко да бъде спасено.

Важното е да се прави всичко, което видимо е разумно и работещо в полза на предприятията, защото там са работните места и там са доходите на хората. Вярно е, че у нас има огромна администрация, която не чувства толкова тежко на гърба си последствията от пандемията и това сякаш понижава реакцията в публичното пространство. Но от друга страна, трябва да сме наясно, че хората трябва да виждат добра воля и адекватни действия. Едва ли някой очаква, правителството или парламентът да измисли магическа формула, с която да се преодолеят отрицателните въздействия на пандемията.

Иначе, по-горе ясно казахме, че в момента има и по-добре работещи мерки и почти не работещи мерки. Колкото повече управляващите чуват социалните партньори – и работодателите и синдикатите (по много въпроси те имат забележително единомислие), толкова е по-голям шансът мерките да стават по-адекватни и по-ефективни.

Какво бихте предложили да се промени по икономическите мерки, за да „паснат” на бизнеса?

Едва ли в едно интервю може изчерпателно да се отговори на въпроса, но е добре да се подчертае, че едни от най-исканите от бизнеса мерки са свързани с проблеми, които не са свързани пряко с пандемиуяа и не са „детонирани“ от нея.

На първо място, бизнесът иска изготвяне и подписване на Национално споразумение за осигуряване на ликвидност на пазара на електроенергия през сегмент „ден напред“. Това споразумение трябва да ангажира, да обвърже производителите от групата на Български енергиен холдинг АД (БЕХ); организираният борсов пазар на електроенергия (Българска независима енергийна борса ЕАД – БНЕБ АД); потребителите, които трябва да бъдат представени от национално представителните организации и на работодателите и на работниците и служителите; ресорните министерства – министерство на енергетиката, Министерство на икономиката и министерство на финансите.

Крайно необходимо е да се уредят взаимоотношенията по дългосрочните договори за изкупуване на електрическа енергия между НЕК АД и „Ей и Ес – 3С Марица Изток 1“ ЕООД и НЕК АД и „контур Глобал Марица Изток 3“ в съответствие с правилата, които са валидни по отношение на държавните помощи в Европейския съюз.
Отделен въпрос е,, че трябва да се изготви Национална порграма за преобразуване на комплекса Марица Изток.

Какви са очакванията ви от Националния план за възстановяване и развитие? Смятате ли, че той би могъл да помогне на бизнеса у нас и как според вас това може да се случи? Вашите критики по плана бяха ли „чути” от правителството?

АИКБ има подробно становище по въпроса за Плана за възстановяване и устойчивост на Република България. Той е публикуван изцяло и е публично достъпен, но с още по-голямо удоволствие бих насочил читателите към Становището по въпроса на Икономическия и социален съвет на Република България, в подготовката на което АИКБ също взе повече от дейно участие.

Несъмнено, АИКБ изцяло споделя целта на плана. АИКБ приветства и проведената обществена дискусия относно Плана. Прави добро впечатление прагматичното структуриране на проекта, като бихме откроили три много важни момента:

Обособяването на четири ясно разграничени стълба, с пропорционални ресурси за изпълнението на всеки от тях.

Обвързването на областите на провеждана политика във всеки от стълбовете с конкретни програми.

Планирането на конкретни проекти в допълнение към националното финансиране и това по Споразумението за партньорство за периода 2021 – 2027.

Несъмнено, инвестиционните ресурси предвидени в Плана, дават безпрецедентна възможност за подобряване на социално-икономическата среда в страната. За да не се пропусне тази възможност и като се има пред вид дългосрочния характер на изпълнението на Плана, АИКБ смята, че трябва да се обърне много сериозно внимание на проблема с управлението на инвестициите. То трябва да съответства на принципите на партньорство при инвестирането на средства от Европейския социално-инвестиционен фонд (ЕСИФ). Мнението на АИКБ е, че наблюдението трябва де се извършва или в рамките на Комитета за наблюдение на Споразумението за партньорство или да се създаде нарочен Комитет за наблюдение на изпълнението на Плана.

Ако това стане, ще бъдем свидетели на участие на социалните партньори при прозрачно взимане на решения по детайлизирането на процедурите за изпълнение и мониторинг на интервенциите в различните области на провеждана политика.

Според АИКБ, в Плана трябва да има специален раздел, който да се занимава с демографския проблем.

Тук стигаме до проблема за дигиталната трансформация и бих цитирал дословно Становището на Икономическия и социален съвет (ИСС):

„В настоящия си вид, Планът за възстановяване и устойчивост дава аналогов отговор на дигитални по своята същност трансформации, тъй като основната част от инвестициите са насочени към изграждане или подобрения на сграден фонд, инфраструктура и т.н., вместо към иновации, технологична модернизация, цифровизация и роботизация и подобряване на енергийната ефективност на индустрията и изграждането на системи от интелигентни мрежи и връзки.

За подкрепа на инвестиции от такъв характер, ИСС настоява в Плана за възстановяване и устойчивост да се заделят ресурси от поне 1,3 милиарда лева. Тези средства следва да се осигурят посредством трансформиране на аналогични ресурси за енергийна ефективност на сгради и улично осветление от грантове в дългосрочни нисколихвени кредити.

ИСС смята, че е необходимо да се приоретизират инвестиционни проекти с по-висока готовност за реализиране с оглед временните хоризонти на Механизма, от една страна, но и да се създават работни места и да укрепва икономическата и социалната устойчивост на България, от друга страна.

Необходимо е да се представи в прегледен и лесно четим вид обобщена информация за връзките и допълняемостта на интервенциите, предвидени в рамките на Споразумението за партньорство и програмите към него и в рамките на Фонда за справедлив преход (ФСП) и ReactEU”. (Точка 1.7 от Становището на ИСС).

АИКБ силно подкрепя и тезата, застъпена в Становището на ИСС, че трябва „да бъдат предприети мерки в полза на индустрията и механизми за финансиране и първа комерсиализация на иновативни продукти и нисковъглеродни технологии”. И АИКБ, както и ИСС „настоява да бъдат заделени ресурси в размер на поне 0,7 милиарда лева за насърчаване на производството и съхранението на електрическа енергия от ВЕИ за собствени нужди на предприятията и домакинствата. Тези средства следва да се осигурят посредством трансформиране на аналогични ресурси за енергийна ефективност от грантове в дългосрочни нисколихвени кредити”. (Точка 12 от Становището на ИСС).

Препоръката на АИКБ е да се отдели много по-сериозно внимание на обвързването на областите на провеждана политика със самите раформи, за чието осъществяване те допринасят, в това число и чрез актуализиране и прецизиране на системата от индикатори.

Също така, в духа и на коментари, които се направиха при по-горни въпроси, АИКБ предлага преимуществено да се програмират директни разплащания. Това не е нещо ново – АИКБ многократно е заявявала своето доста резервирано отношение към ефективността на различни фондове, създавани за да администрират и опосредстват достъпа до европейски средства. За това, АИКБ предлага да се постави ударението върху директните плащания, а за предвидените индиректни плащания да не се създават нови фондове. За тях да се използва капацитета на вече съществуващите фондове, органи за управление и структури.

Може да се обобщи, че проектът не е лош, той не бива да се отхвърля в никакъв случай, но трябва да се доработи. Това не е куртоазна формулировка, а съвсем добронамерено предложение за партньорство при доработката.


Доц. Теодор Дечев: Българският интерес и европейският интерес е там да се възцари траен мир, всички народи там да благоденстват, за да може да бъде гарантирана европейската енергийна комуникация. Азербайджан е много важна точка за трансфер за туркменския газ за Европа, а Туркменистан е държавата с 4-и по размер запас на газ в света.

ДОЦ. ТЕОДОР ДЕЧЕВ, РЪКОВОДИТЕЛ НА ЛАБОРАТОРИЯТА ПО ПРОБЛЕМИТЕ НА ЧЕРНОМОРСКИЯ И КАСПИЙСКИЯ РЕГИОН ПРИ ВИСШЕТО УЧИЛИЩЕ ПО СИГУРНОСТ И ИКОНОМИКА – ПЛОВДИВ, В ИНТЕРВЮ ЗА ПРЕДАВАНЕТО „ДОБЪР ДЕН, БЪЛГАРИЯ“ НА РАДИО „ФОКУС“.

Водещ: Днес в Женева и на 12 октомври в Москва ще се проведат преговори за ситуацията в Нагорни Карабах, съобщи първият дипломат на Париж. По-рано, президентите и външните министри на трите държави-съпредседатели на Минската група на ОССЕ - Русия, Франция и САЩ - с отделни изявления призоваха страните във въоръжения конфликт в Нагорни Карабах за незабавно и безусловно прекратяване на огъня, както и за възобновяване на преговорите без никакви предварителни условия.

Доц. Дечев, познавате региона, знаете предисторията на този конфликт. Как коментирате случващото се в последните дни?

Доц. Теодор Дечев: Конфликтът беше подновен на 27 септември. Трудно е да отнасяме конфликта към т.нар. „замразени конфликти“, защото през изминалите години, от Бишкекското примирие 1994 година, е имало месеци, в които по 700 пъти е нарушавана тишината в региона.

Аз категорично искам да заявя, че поради естеството на работите ми имам най-топло чувство към всички кавказки народи, без изключение, но трябва да отбележим, че в линията на съприкосновението се води истински лов на чужди войници от снайперисти. Арменците са изключително активни. Така че конфликтът просто пламна отново. Причината за това до голяма степен е във факта, че усилията на Минската група и на трите държави-съпредседатели Русия, Франция и САЩ вече 10 години, от момента на обявяването на т.нар. „Мадридски принципи“ за рамково уреждане на мира, претърпяват пълен провал. Армения, по най-вече вътрешнополитически съображения, на два пъти ескалира ситуацията на фронта: единият път извън Нагорни Карабах, когато нападна една от най-невралгичните точки на Азербайджан, място, където минават Южния газов коридор, нефтопровод и железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс, която е част от Великия копринен път, както и сега на 27 септември. Азербайджанската страна беше в достатъчна степен мотивирана, да не кажа провокирана, да предприеме някакви военни действия, които по всичко приличат на пълномащабна война.

Водещ: Инспирирани ли са действията в Нагорни Карабах в последните дни от трети страни?

Доц. Теодор Дечев: За никого не е тайна, че от една страна Азербайджан е ключова държава в енергийната диверсификация на Европейския съюз. Южният газов коридор, който започва от азербайджанското находище „Шах Дениз 2“ в Каспийско море до Баку, минава през Грузия, Турция, от там Гърция, Албания и стига до Италия, а пак от Гърция към нас в момента се изгражда интерконекторната връзка IGB. Южният газов коридор е изключително стратегически, защото той решава въпроса за енергийната диверсификация на Европа. Вече има заявки от Румъния за удължаването на IGB, интерконекторът трябва да стигне до Старозагорската индустриална зона, но Румъния вече е заявила интерес, Унгария също. От Албания пък трябва да тръгне т.нар. „Йонийски газопровод“ през Черна гора, Босна и Херцеговина до Хърватска. Оттам също има опция за удължаване до Унгария. Както разбирате, има достатъчно мотив примерно „Газпром“ да гледа лошо на този проект. Арменската страна през юли месец се опита да демонстрира, че би била фактор в контрола на този газопровод. Това естествено предизвика изключително остра реакция от азербайджанската страна. От друга страна в Армения е 102 база на руските въоръжени сили. Там бяха прехвърлени повечето войски, военно оборудване от изоставената база в Батуми, в Грузия, където вече няма руска база. Тя е един от основните фактори пък в т.нар. „чадър на сигурността“ върху Армения.

Водещ: Прогнозирате ли, че с оглед именно на тези геополитически интереси има сериозен риск да се намесят във военните действия трети страни?

Доц. Теодор Дечев: Бих казал, че интересът на Азербайджан е Турция да не се намеси. Мисля, че в турската страна не липсва желание да се намеси, но засега дипломацията от Баку успява да се справи. Сами разбирате, че не е в интерес на Азербайджан външна сила да го подкрепя. Азербайджан е 10-милионна държава, разполага със 100-хилядна армия, въоръжена до зъби – 70 на сто от военното оборудване, внасяно през последните 15 години в Азербайджан, е от Израел. Така че това е държава с изключително мощна армия в рамките на ОНД, на която Азербайджан е член. След руската армия следващата по боеспособност е азербайджанската. Така че на тях не им трябва външна сила, нито турска помощ, нито пък някакви имагинерни джихадисти, които да бъдат докарани Бог знае откъде. На тях единственото нещо, което им трябва е да не се намесят трети страни било то и в тяхна полза, било в полза на отсрещната страна, защото това незабавно ще предизвика ответна реакция. Знаете, че Армения е член на т.нар. ОДКБ – Организация Договора о коллективной безопасности. Това е нещо като военна организация на остатъчния Съветски съюз, където Русия играе водеща роля. Армения разчита на руска помощ, но засега Русия се ограничава с призиви да се помирят страните, да се седне на масата на преговорите, да спрат бойните действия. Трудно е обаче да бъдат спрени бойните действия при положение, че от 1988 година досега не е имало кой да успее да примири страните. Тук сега, без да бъдем субективни, трябва да кажем, че каквото и да се говори за предишните управници на Армения: Левон Тер-Петросян, президента Кочарян, президента Саргсян – те бяха по-склонни на преговори, докато новият министър-председател вече, тъй като в Армения конституционният ред се смени и от президентска република тя стана премиерска. Никол Пашинян реши, че трябва да се отрече от цялото наследство на своите предшественици, само че по този начин той се отречи от т.нар. „Мадридски принципи“, които са формулирани от три велики сили: Русия, Франция и САЩ.

Водещ: Какво предвиждат тези принципи?

Доц. Теодор Дечев: Мадридските принципи се свеждат до следното: Армения трябва незабавно да върне на Азербайджан 7-те района, окупирани около Нагорнокарабахската някогашна област. Тези райони бяха населени, в момента са пустош – около 1 милион бежанци са избягали в Азербайджан, те бяха населени с арменско население и малко кюрди. На самия Нагорни Карабах трябваше да се даде специален статут. Дълго време той да бъде под контрола на миротворци, а Азербайджан да няма пряк достъп до него, независимо, че това е международно признат азербайджански коридор. На територията на Нагорни Карабах да бъде гарантиран сухопътен коридор, „Лачински коридор“ с Република Армения.

Великите сили, които формулираха тези Мадридски принципи, трябваше да инвестират огромни суми във възстановяването на инфраструктурата на региона, и забележете, в разминирането на региона. Става дума за космически средства, които са необходимост, която се е натрупала в течение на войната. През февруари по време на Мюнхенската конференция по безопасността Никол Пашинян торпилира всичко договорено до момента по Мадридските принципи, като обяви свои Мюнхенски принципи, които накратко звучаха така: „Няма територии, има безопасност. Ние не можем да върнем 7-те района, защото там са нашите отбранителни съоръжения на Нагорни Карабах“. И както се досещате това едва ли е предизвикало оптимизъм в отсрещната страна. След юлските събития, когато пламнаха боеве в район, който изобщо не е в Нагорни Карабах, и е изключително невралгична точка, свързана с глобалната енергийна инфраструктура, вече Азербайджан беше готов да реагира по най-силов начин, както и става и в момента, както се забелязва.

Водещ: Ситуацията изглежда неразрешима и от гледна точка на категорично заявената позиция от страна на Азербайджан, че нейната териториална цялост не подлежи на преговори. Вие как виждате изхода от създалата се ситуация? Ще се стигне ли все пак до примирие? Склони ли са страните на компромиси и откъде какво можем да очакваме?

Доц. Теодор Дечев: Аз мисля, че страните не са склонни на компромиси, но най-вероятно отново външни сили ще въдворят мира. Въпросът е, че главната външна сила, която обикновено се намесваше в такива случаи, в момента наблюдава с хладнокръвно спокойствие ставащото. Обикновено руснаците светкавично се притичваха на помощ на арменците, налагайки поредното примирие през изминалите години. Но в момента просто има определено напрежение между Ереван и Москва. Никол Пашинян, ако се изразим с танцувален термин, сбърка стъпките в своето танго с Москва. От една страна той предприе някои демонстративни мерки срещу руското културно влияние в Армения. Бих казал не много разумни мерки, защото да спреш аналоговите руски телевизионни канали, в момент когато всеки може да ги гледа по интернет, не е най-разумната дипломатическа постъпка. Разбира се, руснаците веднага реагираха асиметрично – те страшно се обидиха. Едновременно в същия момент пък предприе тези юлски действия, които бяха някакъв анонс към Русия: „Ето, ако трябва ние сме готови да прекъснем енергийните комуникации на Азербайджан с Европа“, което не омилостиви толкова руснаците, колкото разгневи азербайджанците, и снижи нивото на подкрепа, бих казал в цяла Европа. В момента в полза на Армения действа само Макрон и то по вътрешнополитически причини – има огромна арменска диаспора във Франция и никой не иска да изпусне гласовете на тези хора. Според мен, в един момент ще има намеса на външни сили, но тогава вече демаркационната линия ще бъде друга. Мога да съм сигурен, че азербайджанците няма да се преместят и 1 см назад от това, което до момента са завоювали като територия.

Водещ: В новинарските емисии за съжаление често съобщаваме и за жертви от страна на цивилното население. Има ли засилена бежанска вълна от района, в каква посока отиват хората?

Доц. Теодор Дечев: Както казах, азербайджанците от района отдавна са си в Азербайджан, така че движението е най-вече към Ереван. Руският вестник „Известия“, неговият кореспондент, публикува доста подробна информация за т.нар. „спонтанно възникнала евакуация“ в Нагорни Карабах. Това е дипломатическата формулировка за паника. Цари евакуация, и далеч не само с автобуси. Милицията спира попътни автомобили, качва на тях хората, които бягат за Ереван, без дори там да имат роднини или познати, но убедени, че все някой ще ги посрещне. Аз съм сигурен, че ще е така, защото солидарността сред арменския народ е висока и няма да бъдат оставени. Въпросът е, че проблемите с тяхното настаняване, изхранвани и т.н. ще бъдат огромни. Когато има война, винаги страда цивилното население. Свидетели сме на една тактика от арменска страна специално да обстрелва цели, които не са в Нагорни Карабах, а дълбоко в територията на Азербайджан. Имаше попадения върху втория по големина град на Азербайджан Гянджа – първата столица на Азербайджан през 18-та година. Имаше попадения близо до Баку – използват се ракетни комплекси Точка-У. Разбира се, това се прави с неслучайната презумпция, че азербайджанската страна ще отговори. Азербайджанската страна засега се опитват да удържи на изкушението, защото ако тя порази цели в международно признатата територия на Армения, тогава разбира се каузата на Баку ще рухне в очите на международната общност. Затова засега този обстрел върви безнаказано. Имаше жертви, знаете, медиите от Баку не пропуснат да информират изключително подробно, дори поименно за хората, които са загинали. Но това е война и не можем да очакваме, че нещата ще се подобрят.

Водещ: Има ли риск зоната да се превърне в нов вариант на Сирия?

Доц. Теодор Дечев: Зоната отдавна се е превърнала в стар вариант, защото както знаем, активните военни действия се водят от 1988 година. Те са прекратени през 1994 година с Бишкекския протокол, но това не е замразен конфликт като в Приднестровието, това е замразен конфликт с припламване. Там непрекъснато се стреля, непрекъснато загиват военнослужещи, използват се оръжия от най-различни калибри, докато се стигне до юлските събития и пълномащабната война, която започна на 27 септември.

Водещ: Огънят с нова сила се разгаря?

Доц. Теодор Дечев: Абсолютно.

Водещ: Да се надяваме, че разумът ще надделее и страните ще намерят начин, за да седнат на масата на преговорите.

Доц. Теодор Дечев: Българският интерес и европейският интерес е там да се възцари траен мир, всички народи там да благоденстват, за да може да бъде гарантирана европейската енергийна комуникация. Азербайджан е много важна точка за трансфер за туркменския газ за Европа, а Туркменистан е държавата с 4-и по размер запас на газ в света.

Източник: http://www.focus-news.net


Полад Бюлбюл оглу: И всеки път се водят тези разговори – хайде с мир. Хайде! Освободете териториите и ще дадем специален статут на Нагорни Карабах. Никой не се е отказал от това. Кой иска да умират деца? Никой не иска да се води война, да тече кръв.  Но нас ни принуждават да правим това ... Ние имаме един милион бежанци, които останаха без домове! А къде да ги денем? Те искат да ги върнем там, където са живели.

ПОСЛАННИКЪТ НА АЗЕРБАЙДЖАН В РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ: „ТРЯБВА ЛИ НИЕ ДА ЧАКАМЕ ОЩЕ 30 ГОДИНИ, ДОКАТО АРМЕНИЯ НИ ВЪРНЕ КАРАБАХ? ТАМ Е ДОМЪТ НА МОЯ БАЩА ...”

Азербайджанският дипломат, знаменитият певец Полад Бюлбюл оглу разказа в ефира на Радио «Комсомольская правда», какво иска Баку в днешния конфликт в Южен Кавказ.

Аз знам Вашата радиостанция, слушам я с удоволствие, когато пътувам с колата си, тя е много обективна. Затова съм готов да отговоря на Вашите въпроси.

Но искам да подчертая корена на проблема. Всички казват: свалете оръжието, не трябва да се воюва, хайде да тръгнем по мирен път. Хайде. Двадесет процента от азербайджанската територия – седем района е окупирана от Армения. И през всичките тези 27 години, като се започне от 1994 година, когато се взе решение да се прекратят бойните действия, втора точка беше освобождаването на завзетите територии.

По тази тема има четири резолюции на Съвета за сигурност на ООН. Но щом територията е окупирана – това е и коренът на всички пробеми.

На тези територии стралеят снайперисти, това е една такава пълзяща война. Тя продължава вече 26 години. На това трябва да се сложи край.

Днешното ръководство на Армения, начело с господин Пашинян прави абсурдни изявления относно преговорите, с което буквално ги унищожава.

И днес няма никакви мирни преговори.

Последното противопоставяне също започна с обстрел от арменска страна, така както стана провокацията през юли, едва ли не на една „УАЗка” азербайджанската армия е имала намерение да нападне цяла Армения, въобще някаква абракадабра! И когато от арменска територия ни удариха с тежка артилерия, нашата армия естествено отговори.

Този път стана примерно същото. До този момент, през август успяхме да пленим ръководителя на диверсионната група, който беше изпратен на територията на Азербайджан за провеждане на терористични актове.

Разбирате, че сега всички се правят на едни такива овчици, вижте ги какви са бедни и нещастни, Азербайджан ги обижда. Воюва с тях. А те са едни такива мирни и пухкави! Завзели територии!

Прес-службата на Илхам Алиев каза: Азербайджан няма да приеме никакви половинчати решения. Но какво представлява НЕполовинчатото решение?

Освобождаване на завзетите от Армения територии. Освобождаване от арменската армия, а не от населението на Карабах. Само погледнете, какви боеве се водят! С какви оръдия стрелят те! Тези неща от небето ли са паднали? Значи, всичко това е предварително подготвено, там има огромни блиндажи, укрепителни съоръжения, направени по всички правила на военното изкуство.

Чуйте ме! Нали знаете, че в Русия беше приет закон за това, че даже обсъждането на „отчуждаването” на части от територията й е углавно престъпление? А тук става дума за 20 процента от територията! И ние какво, трябва да чакаме още 30 години, докато Армения благоизволи да ни даде нещо?

Но арменската страна настоява, че Вие сте я нападнали.

Нека си идат от тези територии. Никой няма да ги напада. Днес, когато има спътници, радиолокационно фиксиране, всичко става известно в рамките на минута. Кой и кога е стрелял, къде е уцелил.

Но работата не е в това. Съгласно устава на ООН, ние имаме право на самозащита. На освобождаване на своите територии. Ако целият свят признава Нагорни Карабах за територия на Азербайджан, в това число и Русия признава териториалната цялост на Азербайджан и не признава никаква република там („Нагорно Карабахската република, бел. ред.), то въпросът трябва да се решава по същество.

Разбира те ли, Вие през цялото време се връщате към последствията, а трябва да се лекува причината. Ако отидете на лекар, той трябва да лекува заболяването Ви, а не симптомите му.

Хайде кажете честно и откровено, сега между Армения и Азербайджан – война ли се води?

Наричайте го както искате. За нас, това е освобождаване на териториите ни. В Шуша (старинната столица на Карабахското ханство, бел. ред.) е домът на моя баща Бюлбюл. Бил съм там два пътии – през 2007-ма и през 2009-та година. Домът е разрушен. Без покрив, без прозорци. Баща ми беше известен певец, там имаше неговпаметник. Половината паметник е разрушен. Ето аз съм азербайджанец. На 75 години съм. И искам да се върна в бащиния си дом, да го ремонтирам. Това е всичко.

Сега не можете ли да направите това?

Разбира се, че не мога. Всичко там е окупирано. Минирано. Вие представяте ли си, какво се върши там? Изгорена земя!

Ето, у нас през тези дни бяха убити 10 души цивилни, от тях – две деца. Има такъв град Нафталан, сигурно сте чували? Той е курорт, нефтът там е лековит. Той въобще не принадлежи към Карабах! Там арменски снаряд уцели къща, пет души бяха убити.

Сто и петдесет къщи са разрушени през тези дни на територията на Азербайджан. На територията на Армения не е паднала нито една бомба. Всички тези разговори, че там има турски наемници – това е пълен „фейк”, от – до. Нашата армия днес не се нуждае от допълнителни сили. В посолството ни има страшно много обръщения от азербайджанци, които молят да ги изпратим на фронта. На всички тях казваме: огромно благодарим! Но днес нашата армия не се нуждае от това. Тя е напълно екипирана, имаме най-съвременно въоръжение.

Ако си представите биещи се деца, то кои са родителите, които трябва да …

В дадения случай родителите са Минската група на ОССЕ, където тримата държави - съпредседателки са Русия, Америка и Франция. И всеки път се водят тези разговори – хайде с мир. Хайде! Освободете териториите и ще дадем специален статут на Нагорни Карабах. Никой не се е отказал от това. Кой иска да умират деца? Никой не иска да се води война, да тече кръв.

Но нас ни принуждават да правим това ... Ние имаме един милион бежанци, които останаха без домове! А къде да ги денем? Те искат да ги върнем там, където са живели.

И докато това не стане, спокойствие няма да има.

Източник: https://www.kp.ru/daily/217188/4295495


Гербът на движението „Цегакрон“ („Цехакрон“), създаден през 1933 година от Карегин (Гарегин) Нъждех (Нжде) и от Хайк Асатрян.

Илгар Нифталиев: Карекин Нъждех е идеолог на фашисткото движение

По-долу поместваме становището на доц. д-р Илгар Нифталиев, известен азербайджански историк, относно оценката за живота и дейността на Карекин (Гарегин) Тер Харутюнян (известен с прозвището си Нъждех или Нжде). Публикацията е част от дискусия в „Свободен народ онлайн“, която продължава вече повече от година и едва ли скоро ще свърши. Редакцията е готова да помести и други мнения по въпроса, стига те да спазват добрия тон и да казват нещо ново в дискусията.

 

Днес, в хода на разгръщащата се кампания за героизиране на хора, които активно сътрудничат на нацистите по време на Втората световна война, към лика на светиите приписват и основателя на арменското фашистко движение „Цегакрон” (в превод от арменски цега – род, племе, крон – вяра, религия) Карекин Тер Харутюнян (известен с прозвищети си Нъждех или Нжде).

Доказателство за това са наскоро открити от историци документи с гриф "строго секретно" на Управление "Държавна сигурност" на Народния комисариат по вътрешните работи на Закавказката социалистическа федеративна република (УГБ НКВД ЗСФСР). Особен интерес сред тях представлява Директива № 138 от 7 април 1935 г.

Този документ е ръководящи инструкции към териториалните подразделения на чекистите относно наблюдаваното нарастване на активността сред дашнаците:

"Активността в дейността на дашнаците, която започна след XII конгрес както в чужбина, така и вътре в страната, последно време започна ясно да се откроява под формата на ескалация във фашизъм. Оставайки на основата на непримирима борба срещу болшевизма, "Дашнакцутюн" утвърди тази борба под формата на фашизация като единствения начин за укрепване на своя авторитет и придаване на войнствения дух. За да определят "последователността" на техния преход към пътя на фашизма, дашнакските идеолози изтъкват прословутата арийска теория, прилагана към арменския народ".

Както може да се види от горния цитат, действията на "Дашнакцутюн" еднозначно са интерпретирани от органите на държавна сигурност на съветското Закавказие като вид фашизъм.

По-нататък в документа се посочва, че един от лидерите на арменската диаспора в чужбина Нъждех публикува статия „Думата ми към новото поколение арменци”. Сред най-интересните цитати от тази работа трябва да се отбележи:

"Ако завземайки властта, "Дашнакцутюн" ще господства със своята половинчата програма на социализма, тогава ние всички ще напуснем тази партия. Трябва най-после да вземем пример от Хитлер".

Призивът на Нъждех към по-младото поколение арменци да се научат как да действат от Хитлер, звучи доста хубаво по онова време. С други думи, Нъждех призовава последователите си да се научат да правят със своите врагове същото, което в близко бъдеще почват да правят хитлеристите с евреите първо в Германия, а след това и на териториите на всички окупирани страни на Европа.

Лично за Нъждех това не е нещо ново, тъй като той успешно практикува фашистките методи срещу азербайджанското население в Зангезур по време на управление на дашнакското правителство в Армения през 1918-1920 г. Ярко доказателство за това са материалите по разследването по делото на Нъждех, които са публикувани в работата на бившия сътрудник на органите за държавна сигурност на Арменската ССР полковник Ваче Овсепян "Карекин Нъждех и КГБ. Спомени на разузнавача" (Ереван, 2007). Тук се привеждат много свидетелства на самите арменци за престъпленията на Нъждех.

В своите показания от 16 септември 1947 г. членът на нелегалната комунистическа организация в Зангезур, участник на въстанието срещу военния режим на Нъждех Арсен Хойлунц отбелязва:

„През 1919-1920 г. под ръководството на Нъждех, който командва въоръжените сили на дашнакската армия в Кафански район, са унищожени десетки азербайджански села в Кафански и околните райони и са убити хиляди мирни жители от тези села".

Фактите за насилието и зверското масово убийство на азербайджанците от отрядите на Нъждех са дадени в свидетелските показания и на друг арменец – Авака Джанунц:

“През 1920 г. Нъждех организира и заедно с Дро Канаян ръководи грабежа на повече от 100 азербайджански села в Губадлински район. След грабежа тези села бяха изгорени от Нъждех и Дро. От тези села най-големите бяха Шорнухи и други".

Съгласно справката, изготвена от подполковник от Първо главно управление на Министерството на държавната сигурност (МДС) на СССР Г. Агаян през август 1952 г., през 1920 г. военен отряд на Нъждех е застрелял около 18 хиляди души в Иреван и други градове. Тези действия на Нъждех дори стават предмет на обсъждане на партийния съд на партията "Дашнакцутюн", който го изключва от партията.

След възстановяването си в партията на дашнаките през 1925 г., Нъждех продължава активната си партийна работа, избран е за член на Централния комитет на партията на дашнаките в България. Както в пресата, така и на партийни срещи той провежда активна пропаганда, насочена срещу Съветския съюз. Както следва от обвинителното заключение по следствено дело на Нъждех, „през 1933 г., обвиняемият Г. Е. Тер Харутюнян специално пътува до САЩ и в други държави, където организира дашнакска младежка организация "Цегакрон", проповядваща расизъм и по същество е фашистка младежка организация".

В началото на 1934 г. Нъждех се връща от САЩ в България, където създава отделно своя организация, състояща предимно от бивши дашнаци, която просъществува до Втората световна война. Както е видно от показанията на арестувания арменски изтоковед А.Чолоян-Сируни, разпитан в МДС на Арменската ССР:

"Нъждех се е опитал да създаде Цегакронско движение и в Румъния, дори нееднократно идва в Букурещ с тази цел и изнася лекции. Тези опити остават без резултат. Но възникват отделни младежки групи, които се сплотяват около различни вестници и следват модата – фашизъм. По този начин за известно време съществува група, сплотена около вестник "Азг", която смята себе си за предвестник на арменския фашизъм.

Около арменското издание на вестник "Кавказ" също по известно време се събира една друга група арменски фашисти. Освен вестник "Размик", поддръжниците на Карекин Нъждех в България издават също така и фашисткото списание "Раса и родина". А в САЩ излиза "Таронаканутюн", който от своя страна проповядва нещо подобно на арменския фашизъм. Но всички тези групи не успяват да се превърнат в една организация".

По този начин, в навечерието на войната на Германия срещу СССР, Нъждех става известен като лидер на арменските фашисти, информация за когото стига до Берлин. Не е случайно, че още преди германското нападение срещу Съветския съюз през 1941 г. в София от Германия именно за среща с Нъждех пристига Петър Камсаракан, арменски инженер, сътрудник на отдел "С" на Шесто управление за сигурност на Райха, който провежда контраразузнавателна дейност срещу СССР и страните от Близкия и Далечния Изток. По време на срещата с Карекин Нъждех са разгледани основните насоки на сътрудничество.

След започването на войната със Съветския съюз Нъждех става член на "Арменския национален съвет", организиран в Берлин през 1942 г. от германското Министерство на окупираните източни области и предназначен да спомага на германците в борбата със Съветския съюз и установяване в Армения на правителството под протектората на фашистка Германия.

През есента 1942 г. по указание на германското разузнаване Нъждех пътува до Берлин. Както става ясно от следствените материали, по време на военните години по негова заповед 40 офицери и военни арменци от България са наети и изпратени за обучение в предградията на Берлин, откъдето след няколкомесечно обучение са изпратени в Крим срещу Съветските войски, за да бъдат прехвърляни по-нататък в Съветска Армения за шпионаж и диверсия и организиране на въстания в случай на приближаването на германските войски към границите на Армения.

Нъждех нееднократно изнася пропагандни речи пред военнопленниците-арменци, призовавайки ги към въоръжена борба срещу СССР, и заявява: "Който загива за Германия, той загива за Армения".

С наближаването на съветската армия към България през есента 1944 година, Нъждех преминава в нелегалност, но на 2 ноември 1944 г. Нъждех е арестуван в София и изпратен в Москва. Интересно е, че в неговия арест вземат непосредствено участие и българските арменци, за които Нъждех по-нататък ще се изкаже не особено ласкаво:

"Дойде съветската армия и се случи това, което очаквах. Възползвайки се от сегашния хаос няколко арменци, некърмени с млякото на своя народ, вече са започнали работата си. Те, предимно обущари, в качеството си на полицейски агенти, придружени от българската милиция ходят от къща до къща и търсят мен. Завинаги отвратителни роби, които винаги са използвали чуждестранни сили, за да утолят безсилния си гняв и да унищожат враговете си сред сънародниците си".

На 24 април 1948 г. на специално съвещание в МДС на СССР Карекин (Тер Харутюнян) Нъждех е осъден на 25 години затвор. След 11 години лишаване от свобода (1944-1955 г.) Нъждех умира във Владимирския централен затвор на 21 декември 1955 г.

В заключение бих искал да припомня, че на 18 декември 2013 г. на 67-та сесия на Общото събрание на ООН беше приета резолюцията „За борбата с героизирането на нацизма и други практики, които допринасят за насърчаване на съвременни форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързани с тях прояви на нетърпимост”.

Съгласно параграф 23 от резолюцията поставянето на паметник на разработчика на откровена нацистка идеология на "Цегакрон" Карекин Нъждех е една от съвременните форми на пропаганда, "базирана на идеи или теории за превъзходство на една раса или група лица от определен цвят или етнически произход" и е в пряко нарушение на член 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация.

Освен това в параграф 19 се подчертава "важността на уроците по история, посветени на драматичните събития и човешките страдания, произтичащи от появата на идеологиите на нацизма и фашизма". Ето защо паметникът на Нъждех трябва да бъде разрушен, а името му – да бъде забравено.

 

Бележка на редакцията: В статията на азербайджанския историк доц. д-р Илгар Нифталиев, очевидно се визират два случая. Първият е издигането на паметник на Карекин (Гарегин) Тер Харутюнян, известен с прозвището си Нъждех (или Нжде) в центъра на Ереван. Вторият е намерението в частен имот в град Плиска (!) да се издигне паметник на Нъждех в България.

Дискусията около почитането на паметта на Нъждех не е от вчера. Тя се води много острастено не само между арменци и азербайджанци, но и между политическите елити на Армения и Руската федерация. В „Свободен народ онлайн“ имахме възможността да поместим много интересна информация за същностната страна на тези дебати, стигащи до конфликт.

Особено показателни са пренията между Людмила Вячеславовна Козлова – сенатор от Съвета на федерацията на Руската федерация (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ) и арменската историчка д-р Хрануш Харатян (http://svobodennarod.com/head-on/item/5999-armenska-istorivhka-sreshtu-ruska-senatorka-za-savetizatziyata-na-azerbaydzhan-i-nefta-savetska-rusiya-pomagna-za-razkasvaneto-na-armeniya.html ).

„Свободен народ онлайн“ беше медията, която приведе сме в подробности и суперлативното становище на Лилит Адибекян за отношението към Нъждех (Нжде), в нейното интервю специално за „Свободен народ онлайн“, поместено на 18 февруари 2018 година. (http://svobodennarod.com/views/item/5965-lilit-adibekyan-mnogo-e-vazhno-da-pochita-e-pametta-na-nashite-obshti-natzionalni-geroi-armentzi-i-balgari.html ).

В редакцията сме добре запознати със заслугите на Карекин Тер Харутюнян – Нъждех към България с неговото участие в арменската доброволческа рота по време на Първата балканска война. Спорът около адекватността на издигането на паметник на Нъждех (Нжде) обаче се води най-вече поради не докрай изяснената роля, която той играе по време на Втората световна война, както и поради не твърде благовидната му роля спрямо азербайджанското население по време на драматичните събития от 1918 година в Закавказието.

По тази причина, публикуваме статията на известния азербайджански историк доц. д-р Илгар Нифталиев. Редакцията е готова да помести и други мнения по въпроса, стига те да спазват добрия тон и да казват нещо ново в дискусията.


Авторът на “Екстрийм – една рокаджийска история с автобус”: Не мисля, че рокът въобще ще загине. Поне докато аз съм жив. Виж, чалгата и рапът ми образуват ушна кал.

Иван Стоилов: Имах дълг към едно щуро пътуване с много въпроси, останали без отговор

„Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ е дебютният роман на Иван Стоилов, с който той спечели специална награда от юбилейното десето издание на конкурс „Развитие“. До момента той публикува кратки разкази в сайта „Бомберанг“. Иван е от Димитровград, завършил е право, работил е като журналист и следовател, в момента е съдия в Софийски районен съд.

 

Романът “Екстрийм – една рокаджийска история с автобус” спечели една от специалните награди на конкурс “Развитие”, в началото на октомври бе отпечатан, вече мина и премиерата му. Как се чувствате в момента след тези три събития?

 

Чувствам се еклектично. Има смесица от еуфория от съвместното представяне на романа с група “Кокаин”, прилив на адреналин, гордост и малко постродилна депресия. Последното е в смисъл, че отрочето реве за читатели, а аз се щурам насам-натам, чудейки се как да го нахраня. Все пак е първо чедо, треперя му.

 

Каква е историята, разказана от Вас?

 

Историята най-вече е истинска и за мен е чест, че участвах в нея. Това е история за съзряването на група млади хора, абсолютно различни по характер, но обединени в любовта си към рок-музиката. Тази любов ги дарява с едно щуро пътуване, в което всеки е помъкнал своите младежки въпросителни. Нито един не получава отговор на тях, но преоткрива вдъхновението да продължава да ги търси.

 

Ясно е, че в романа има и документалност, и автобиография, и фикция. Преживяното е в началото на 90-те и спомените доста време са престояли във Вас. Кое ви провокира да седнете пред белия лист?

 

Аз седнах пред този бял лист още тогава, преди двадесет години, но нищо не се получи. После сякаш забравих за него. Честно казано, не зная какво отключи след толкова време порива да го напиша. Може би, чувство за дълг към самия себе си. Или просто преживяното дотолкова е ферментирало в мен, че трябваше да избие с пяна.

 

“Екстрийм” е и социален роман, от който могат да се правят изводи за цяло едно поколение. Какви са те според Вас?

 

Да, това е моето поколение, което Демокрацията завари в разкрачено състояние. Ние бяхме възпитавани до навършване на пълнолетието си при един различен режим и идеология, а в момента на съзряването трябваше да докажем на себе си, че “Времето е наше”. Бяхме ентусиазирани и същевременно неподготвени. Търсихме сами и твърде млади място под слънцето сред едно пространство, наситено с истерия, еуфория, инфлация, политически “мравки” и шенгенски визи. Никой не ни протегна ръка, но и да бяха го сторили, ние бяхме твърде горди, за да я приемем. Със сигурност това поколение изкара може би най-дивите си студентски години. Като за последно, преди нещо ново да се е случило.

 

Аудио касетка е...

 

Погледнато от техническа и меломанска гледна точка, аудиокасетката е най-вдъхновеното откритие на 80-те години. Днешното младо поколение едва ли има представа за какво служи, но за моето това беше цял един свят побран в час, час и половина, запълнен с любимата музика. А касетките се намираха адски трудно. Помня, че по битаците добрите марки стигаха до десет лева парчето в онези времена. Въобще, аудиокасетката, дискетата и видеокасетата оформяха така наречена “Света Троица” през това десетилетие. Аудиокасетката символизира и онзи безкраен процес на пътуване. Когато лентата свърши, просто я обръщаш и продължаваш отново. Точно затова оформих композиционно романа да изглежда като една аудио касетка. Е, нямам предвид, че може да се чете отзад напред...

 

В момента живеем залети с информация. С няколко клика на телефона можем да чуем която си искаме песен, да видим неин клип или live. Губят ли обаче днешните меломани в сравнение с тези от раздрънкания автобус, за които намирането на музиката на любимата група е цяло приключение?

 

Не бих искал да се поставя на мястото на днешните меломани, тъй като и аз в момента лесно намирам любимата музика, което, както казват английските джентълмени, “никак, ама никак дори не е зле”. Завиждам им благородно, че не са имали моите трудности на тяхната възраст да намират любимата музика. И същевременно искрено им съчувствам, че никога няма да усетят тръпката от това приключение. Да търсиш празни касетки, които няма дори в магазините, после да намериш звукозаписно студио, което да ги напълне с мечтания албум. Всичко това гарнирано с информационно затъмнение и абсурдни забрани... Чувството е като да откриеш храна на безлюден остров. Или да надникнеш отвъд хоризонта.

 

Познавам много рокаджии от онези години, които – заради консерватизъм или по други причини, си останаха с онази музика и старите групи и не могат да открият същата емоция у новите рок банди. При Вас как се развиха нещата?

 

Аз имам също много приятели, които считат, че хубавата музика е свършила с последния албум на PINK FLOYD от 1987-ма. При мен е малко по-различно. Не съм изневерявал нито на старата школа около DEEP PURPLE и BLACK SABBATH, нито на “олд скуул” метъла на IRON MAIDEN и JUDAS PRIEST. Ухото ми обаче непрекъснато попива нови и нови вдъхновяващи неща от изключителното разнообразие на рок-музиката, сред които бих посочил неизчерпателно DREAM THEATER, FIVE FINGER DEATH PUNCH и дори SLIPKNOT. А в момента любимците ми са ALTER BRIDGE. Не мисля, че рокът въобще ще загине. Поне докато аз съм жив. Виж, чалгата и рапът ми образуват ушна кал.

 

Мотивиран ли сте от успеха на “Екстрийм...” за започване на нов роман?

 

Успехът на “Екстрийм...” е, че най-сетне се роди. И да, апетитът идва с яденето. Имам много идеи в главата си. Повечето са реализирани и складирани във вид на къси разкази. За нов роман... само ще намигна хитро.


Добромир Байчев: За съжаление съм сигурен, че по-младите поколения у нас нямат никаква представа за зверствата на комунистическия режим и концлагерите в България. На всички, които се интересуват от темата, бих препоръчал мащабния труд "Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек" (2017) на Борислав Скочев, който е документално четиво. Журналистът Христо Христов нарече книгата на Скочев "Библията за Белене, в която е разказано всичко, от А до Я".

Добромир Байчев: Надявам се вълнението, с което писах „Глиненият цар“ да зарази и читателя

Добромир Байчев спечели Голямата награда на 10-тия юбилеен конкурс за непубликуван български роман „Развитие“. Добромир е роден през 1976 г. в Лясковец (област Велико Търново). Живее в София. “Глиненият цар” ще бъде първата му издадена книга. От 2003 година работи като сценарист за различни ТВ продукции - “Господари на ефира”, “Пълна лудница”, “Комиците”, “Голата истина”, “Спортна треска”, “Особености на националния туризъм”, “Говорещи глави” и др. Печелил е редица национални конкурси за сценарии.

 

Поводът да напишете „Глиненият цар“ е специално за участие в Конкурс „Развитие“ или някаква потребност да изразите отношението си по темата за насилието, тоталитаризма, лагерите...?

Второто. Темите за мракобесието на тоталитаризма и смазването на талантливия и/или инакомислещ човек са важни за мен. Една от любимите ми книги е "1984". Един от любимите ми филми е "Животът на другите" (2006, Германия), който разказва за тези неща по гениален начин.

Що се отнася до насилието, упражнявано от тоталитарната машина у нас, то концлагерът "Белене" е негов символ и инструмент за сплашване чак до самия край на режима. На портала на т. нар. "Втори обект" в лагера е била изписана прочутата фраза на Горки: "Човек – това звучи гордо". Мото, което по своя безграничен цинизъм надхвърля цинизма дори на нацисткия режим с неговото "Arbeit macht frei" (на входа на Аушвиц).

"Глиненият цар" първоначално беше написан под формата на киносценарий през 2015. Тъй като не "мина" на сесията на НФЦ, а за мен беше важно да разкажа тази история, реших да напиша книга на основата на сценария. До участието в конкурса "Развитие" се стигна съвсем случайно. Ден преди изтичането на крайния срок за приемане на ръкописи, научих за конкурса от публикация в интернет. И понеже ръкописът си стоеше готов от поне половин година и нямах ясна идея какво да го правя, просто го разпечатах и го занесох в корпорация "Развитие". Така че, когато излезе книгата, се сърдете или благодарете на г-н Александър Александров. Аз лично му благодаря – на него и на журито (проф. Ивайло Знеполски, доц. Бойко Пенчев и Георги Господинов).

 

Журито определя романа Ви като политически, такъв ли е той според Вас?

Предполагам, че е и такъв, доколкото показва реалистично механизмите на действие на репресивната машина на комунистическия режим в ранните му години. Във всеки случай, трудно бих го нарекъл и исторически роман. Не че не носи характеристиките на такъв, но когато се каже "исторически роман", си представям по-скоро някакво мащабно платно, роман "тухла" от 700 стр. – докато разказът в "Глиненият цар" целенасочено е компактен, кондензиран.

Важно е да се каже, че това не е роман за "Белене" по принцип – защото това би било доста плакатно произведение – а роман, разказващ историята на един конкретен човек, въдворен в "Белене". Ако го прави добре, страничният продукт вероятно е, че е и политически роман.

За мен "Глиненият цар" е драма, ситуирана в един определен исторически контекст. Други да определят точния жанр.

 

Романът Ви изкарва на преден план личната история, съдбата на един от героите – основният персонаж. В този смисъл действието можеше да бъде във всеки един от лагерите, функционирали на територията на България. Защо избрахте Белене?

Защото е най-големият и най-страшният от всички концлагери. А и от гледна точка на историческата достоверност, лагерът "Белене" е бил крайната дестинация за най-отявлените "врагове на народната власт". Даже в един момент (през 1950 г., ако не греша) властите вземат решение занапред въдворяванията да се извършват само в "Белене".

Дори днес, ако погледнете остров Персин от българския бряг, ще ви побият тръпки. Ако си представите за миг блатата, калта, пълчищата комари и змии – и няколкото хиляди клетника, изкарани на каторжен труд от зори до мрак, ще ви се смръзне кръвта. Остров Персин е гранична територия между живота и смъртта – само че ограден не от водите на Лета, а от "хубавия син Дунав". Царство на забвението. Така че, просто нямаше как да ситуирам историята за д-р Димо Айранов другаде.

 

Има дискусия в обществото за лагерите, миналото, говоренето за тях. Мненията се разделят, според едните темата е дотегнала на хората, трябва да се гледа напред, а не назад. Другите, обратно на това, изтъкват, че малко и грешно се говори за годините след 1944-та и сега е моментът за обективен и цялостен прочит на събитията. Мнението Ви?

За да гледаш напред, трябва да познаваш миналото. Ще се повторя, но ако и у нас някога се направи филм на нивото на "Животът на другите", никой няма да каже: "Айде стига сте го дъвкали тоя комунизъм!". Просто защото е брилянтно разказана история. Т.е., ако става въпрос за "говорене за миналото" във формата на художествено произведение – ако е талантливо, винаги ще има място за него.

За съжаление съм сигурен, че по-младите поколения у нас нямат никаква представа за зверствата на комунистическия режим и концлагерите в България. На всички, които се интересуват от темата, бих препоръчал мащабния труд "Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек" (2017) на Борислав Скочев, който е документално четиво. Журналистът Христо Христов нарече книгата на Скочев "Библията за Белене, в която е разказано всичко, от А до Я".

 

Чувствате ли се като част от новата вълна на български романисти, както коментира журито на конкурса?

Твърде рано е да се чувствам като част от каквото и да било – книгата дори още не е издадена. Нека първо излезе от печат и стигне до читателя. "Писател" и "романист" за мен са много гръмки "титли". Ако хипотетично бъдат издадени още 2-3 мои книги (и те се приемат добре от публиката), чак тогава – евентуално – бих си променил разбирането. За момента се възприемам като сценарист, който е написал книга.

 

Успехът на „Глиненият цар“, който спечели голямата награда на „Развитие“ мотивира ли Ви да започнете нов роман?

Мотивира ме да довърша написването на една история, която вече съм започнал. Дали крайният резултат ще е филмов сценарий или произведение в проза, за мен няма особена разлика. Може би ще е и двете. И към двете форми подхождам по сходен начин – с дисциплината и яркия визуален език на киното. Не ми допада излишната "бъбривост" нито в литературата, нито на екрана.

Държа да кажа, че наградата на "Развитие" ми дава нещо дори по-ценно от мотивацията да напиша следваща история – свободата да го направя.

 

След време Ви предстои и среща с публиката, след като „Глиненият цар“ бъде издаден. Страхувате ли се по някакъв начин от нея или оценката на журито Ви дава известна увереност?

Не само че не се страхувам, ами нямам търпение "Глиненият цар" да стигне до четящата публика. Нали затова е написан – за да се чете. Макар че в книгата няма нищо автобиографично, тя е дълбоко лична за мен. Не мога да обясня защо, но е факт. Аз просто трябваше да разкажа тази история. Никога преди не съм се вълнувал по такъв начин, докато пиша текст. Надявам се това вълнение да зарази и читателя.

Оценката на журито несъмнено е окуражаваща, но не е редно аз да говоря за качествата на книгата си. На читателите мога да обещая само това – романът е силно кинематографичен и се чете на един дъх. Финалът ще ви свари неподготвени.


Хрануш Харатян: СССР идеологизирал и политизирал неговото минало (на Гарегин Нжде, бел. прев.) по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история.

Арменска историчка срещу руска сенаторка: За съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, последната помогна на турците в разкъсването на Армения

Предлаганата статия на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, излезе неотдавна на руски език под заглавието: „Отмъщението на историята – за „колаборационизма“ на Русия и за паметника на Нжде“ ( www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ). Статията имаше доста дълго подзаглавие, което ясно говори за емоционалната нагласа на авторката, докато е писала този изключително интересен и „ударен“ текст: „Отмъщението на историята или какво означава да изопачаваш историята в угода на текущото политическо целеполагане (принудителното объркване на изопачената съветско-сталинска историография)“. Предложеното заглавие на българския превод е на редакцията, но е извлечено буквално и в контекст от статията на г-жа Харатян.

 

Вече поместихме опуса на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация - „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни“ (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ), като един христоматиен пример за тезите на официалната руска пропаганда в днешните смутни времена.

 

Този текст е поводът за написването на емоционалната, но и подробно аргументирана статия на г-жа Хрануш Харатян, която поместваме не само като илюстрация на възникващите интелектуални конфликти около претенциите на руските държавници спрямо страните от руската „близка чужбина“, но и като блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които продължават да бъдат „канонични“ за много хора в днешна Русия.

 

Разбира се, в статията има моменти, около които може да се води съдържателна дискусия, но със сигурност скоро не сме били свидетели на толкова искрено и безкомпромисно поставяне на мястото на руски представител на законодателната власт, позволил си да чете морал на държава от „постсъветското пространство“.

 

Ето и пълният текст на статията на г-жа Хрануш Харатян:

 

По повод статията „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни”, с автор Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика в Съвета на федерацията, заслужил лекар на Руската федерация, заслужил деятел на науката на Руската федерация от 06.02.2018, 00:01:00 (http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html).

 

Вашето безпокойство за това, че „В последно време ние все по-често се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразглеждат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над Хитлерова Германия” е напълно разбираемо, важно, разумно и възможно е – и своевременно.

 

Но Вие не сте историк и възможно е поради това да виждате само едната страна на медала. Всяка от изброените от Вас страни и народа на медала „СССР” има и познава и друга, обратна страна, скрита за Вас чрез старанията на „СССР”, в дадения случай от центъра на СССР – от Москва.

 

Съветската власт, именно властта, така силно диктуваше разбирането на историята и я изкриви в интерес на текущото политическо и идеологическо целеполагане, че на всички нас – „постсъветските”, ще ни се наложи още дълго–дълго да се отплитаме от лъжите, фалшификациите, изопаченията и пробутването на това, което в СССР се наричаше „история” – съветизираната история.

 

Вие пишете, че „съвършено очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да отидат в миналото. Но ние виждаме, че днес се подлагат на унижение и преследване ветераните на борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно с това се извършва героизация на нацизма, разпространява се нацистката символика и се издигат в ранг на национални герои тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничели с нацистите”.

 

Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала в центъра на Ереван паметник на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх, Гарегин Нжде. По-преди Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен този паметник”. Също така, в руското външно-политическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще лежи резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които помагат за ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

О да, без съмнение, „борбата с героизацията на нацизма” е много важна. А какво знаете Вие за Гарегин Нжде и за неговия „колаборационизъм” с нацистите? Вие виждали ли сте обвинителното дело на съветския НКВД? Намерихте ли фактически доказателства за това, че както Вие пишете, „под неговото командуване арменският легион на СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!”?

 

Кога и къде конкретно е командувал той унищожаването на „повече от 20 хиляди предимно мирни граждани”? Споделете, моля Ви, Вашите знания за конкретните факти на неговите злодеяния. А докато ги търсите, позволете ми във Вашия дух да Ви поканя да се разходим по добре документираните факти на нашата с Вас неотдавнашна история.

 

Надявам се, че Вие не отричате, че заедно с нацизма Геноцидът също е „съвършенно очевидно, че трябва завинаги да отиде в миналото”. Но не отива. И няма да отиде. В тово число и поради това, че със старанията на СССР темата за арменския геноцид, например, беше скрита от съветските народи. Практически бяха героизирани организаторите на Геноцида на арменците, особено Мустафа Кемал, сърдечният приятел на ленинско–сталинска Съветска Русия, а след това – на СССР. От съветските граждани беше скрита огромната материална, военна и дипломатическа помощ за Мустафа Кемал в разпалването на войната против Армения и унищожаването на арменците съвместно с ... Червената армия.

 

Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, разбира се не знаете това. Съветската история премълчаваше връзките на Съветска Русия с престъпниците – младотурци, организатори на геноцида над арменците и неотдавнашни противници на Русия. Как Ви изглежда писмото на народния комисар по външните работи на Русия – Г. Чичерин, до Ленин „За предложението на Енвер по сътрудничеството в борбата срещу държавите от Антантата” от 16 август 1920 година? Писмо от Енвер! Впрочем, на Вас тази фамилия може и нищо да не Ви говори. На съвестта и по ръцете му е кръвта на милиони арменски и гръцки жертви в периода 1915 – 1916 година, клането на арменците в Баку през септември 1918 година. Впрочем, веднага след клането над членовете на избягалата от Баку бакинска болшевишка комуна.

 

Това е палач на народите, политически авантюрист с голям размах, разбойник, бандит, чудовище, осъден на разстрел от османския военен съд. А „приятелят на всички угнетени” смята за възможно с него „да се водят преговори”. Забравяйки дори за кръвта на своите братя комунари. Докато не усети на гърба си неговата лъжлива същност. Същият този Енвер скоро ще възглави басмаческото движение против съветите.

 

А Енвер предлагал от името на, по неговите думи, „най-влиятелното лице в Германия – генерал Зект, ние да обещаем на Германия от наша страна всички мерки за връщане на Германия в границите й от 1914 г., срещу което Германия ще ни помогне неофициално, тоест като ни изпраща въоръжение и като организира в наша полза въстания против поляците и така нататък” (АВПР, Ф. 04, Оп. 39, П.232, Д.52987, Л.28).

 

Как мислите, това не е ли колаборационизъм против арменския и гръцкия народ, против поляците? Държавен колаборационизъм. Не? Отлично. Няма да Ви уморявам с подробностите за побратимяването на Ленин с Кемал. Просто ще напомня, че за съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, Съветска Русия обещала да предаде на Мустафа Кемал неотдавна създадената Армения, за да я разкъса. Не, извинете – не просто му я е предала, за да я разкъса, а е помогнала в разкъсването.

 

Това се е случило през април 1920 година. А през юни, бакинският болшевик Асад Караев, бъдещият глава на правителството на Съветски Азербайджан, а към онзи момент назначен от Баку за председател на Ревкома (революционния комитет) на Карабах, пише на своите тюркски събратя-болшевики в арменския Зангезур:

 

„В местата където има много бойци, с цел да отслабите арменцие, убийте по един руски войник и обвинете в това арменците. Знаете, како ще направят руснаците. Не оставяйте в Зангезур нито порядъчни хора, нито богатство, за да не може това проклето племе повече да се изправи на крака. В Русия правеха така, така трбва да правим и ние”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 19, Л. 10). Каквото и да си говорим, именно това беше обещано от Червена Москва на Азербайджан. Не случайно Азербайджан се съветизира без проливане на кръв.

 

Кръвта ще се пролее после, а до този момент върви процес на разделяне на сфери на влияние и на право да унищожаваш другите. Това право, преди всичко е било дадено на Мустафа Кемал и той поставил Съветска Русия пред свършен факт, започвайки да завзема арменския Нахичеван. На него спешно, много спешно му трябвало оръжие. Той не е Турция, не е правителството, той към този момент е само въстанник. Той няма хазна, няма оръжие, няма партньори, но има гооооооолям приятел – РСФСР.

 

Трябва спешно да се помогне на Кемал, но как? Между РСФСР и Турция лежи Армения. Как през Армения, срещу която със съгласието на Съветска Русия, Мустафа Кемал е започнал война, да се превозят огромни военни товари? През тази същата Армения, която след клането в Турция е пълна с бедомни и осакатени бежанци и където продължават да свирепствуват глад, тиф, където хората са озлобени срещу всички и съдбата на които в този момент се решава на мирната конференция в Севър?

 

Как да се склони тази Армения да отвори коридор за превоз на военни товари, които да се използуват срещу същата тази Армения? Да се съветизира? Защо пък не?

 

Чичерин пише: „Необходимо е да се възползуваме от присъствието на Серго, за да решим въпроса за Армения във връзка с положението на кемалистите. Последните са на ръба на гибелта, поради недостига на въоръжение. Хора те имат, вождове имат, но въоръжението им е на привършване, а патроните са малко. Това прави положението им критично. Да им изпратим въоръжение може само транзитно през Армения. Преди три месеца арменците даваха съгласие за свободен транзит за нас, но от ината на Азербайджан в пограничните спорове, договорът се запъна. Сега арменците бият турците и са станали много нагли. По сведенията на Киров, дашнаците са получили патрони от Врангел (по-точно би било да се каже – от Антантата, чрез Врангел). По думите на другаря Серго, да се опитваме да получим от дашнаците право на превоз без всякакъв контрол през Армения в момента е безнадеждно. Другарят Серго твърди, че за съветизацията на Армения са нужни не чак толкова много войски. Той разговаря с Главкома (върховното командуване) и изясни, че тези войски маогат да бъдат осигурени. В такъв случай, съветизацията на Армения може да започне. Гибелта на кемалистите би ни нанесла възможно най-силния удар на Изток. (АВПР, Ф. 04, Оп. 51, П. 321а, Д. 54875, Л. 33, Копие).

 

„Бедните кемалисти са близо до гибелта си, поради недостига на оръжие”, което им е обещано от Съветска Русия, а засега „арменците бият турците и са станали много нагли”, тоест арменците нагло се защитават – себе си и своята родина. Ето я квинтесенцията на резюмето на „защитника на всички угнетени”. И – стража! Бързо трябва да се отиде на помощ на близките до гибел турци.

 

Частите на Червената армия, нахлули в Зангезур на 2 август откъм съветизирания Азербайджан:

 

„На втори август в пет часа сутринта в Герюси, Вашите войски, които са преминали границата и са завзели арменски Зангезур, след жестоки изтезания са разстреляли членовете на Парламента на Армения – Ваган Хорени и Арш[а]к Ширинян” – протестира министърът на външните работи на Армения (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 9; АВПР, Ф. 2148, Оп. 3, П. 1, Д. 2, Лл. 9-10).

 

Бързата съветизация не станала. „Червените отряди” били събрани на бърза ръка, по думите на Б. Легран, от „азербайджански партизани”, които провалили операцията, но войските вече се намирали на територията на Зангезур и сега вече било нужно „Москва с желязна ръка” – със заплахи, да сложи край на „военните действия”, тоест на съпротивата на арменците (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 61-62).

 

Едва ли някой може да се съмнява в способността на Москва умело да „заплашва”, така че към 10-ти август на Армения вече бил наложен силово договор за това, че Зангезур, заедно с Карабах, които били един вид предмет на спор между Съветски Азербайджан и Дашнакска Армения, се обявявла за неутрална зона, контролирана от Червената армия. През тази „неутрална зона” – през Армения, се превозвали военни доставки от Съветска Русия в Нахичеван, за турската армия – против Армения.

 

В Зангезур по това време против турците „нагло воювали” отрядите на ненавистния на Вас, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Гарегин Нжде. След нахлуването на съветските войски в Зангезур в „неутралната зона” червеноармейците разстреляли не само „членовете на парламента на Армения, Хорени и Тигранян”, но разстреляли и „комисаря на Сисиан Тер-Газарян, комисаря по продоволствието Гегалиян и обществените деятели Парсян, Галстян, Малинуян, Тер-Давитян, Гаспар Галустян и други, ... били са разгромени до към тридесет арменски села в Зангезур. Остатъците от спасилите се селяни, които живеят в съседните райони под открито небе, 15 членове на партията Дашнакцутюн и училщната организация на същата партия, в която влизали момчета и момичета на по дванадесет–четиринадесет години са били разстреляни в Зангезур с картечев огън. Същата участ е стигнала и много членове на Дашнакцутюн в съседния на Зангезур Карабахски район”. (АВПР, Ф. 148, Оп. 3, П. 2, Д. 9, Л. 22-24, Телеграфна лента); (http://www.genocide.ru/lib/barseghov/responsibility/v2-1/0762-0794.htm, документ номер 778, стр. 162).

 

А на следващия ден, на 16 август, Чичерин телеграфира на С. Орджоникидзе: „Ние смятаме за възможно да се съгласим „турците” със собствени сили, независимо от нас, да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш, за да установят контакт с нас”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 25, Л. 116). Обаче Орджоникидзе, който добре разбира евентуалните последствия от завземането на поредните арменски територии от турците, предлага:

 

„Да се разрешава на турците да заемат Шахтахтъ не би трябвало, това ще предизвика клане, по-добре да ги заемем ние самите”. (РГАСПИ, Ф. 85, Оп. С/Турция, Д. 15, Л. 1, Оригинал). Не клането на арменците е безпокоило Орджоникидзе, а възможността от неконтролирани действия на турската армия, което в крайна сметка и получили съветските пишман-политици.

 

Кръгът се затваря, не е ли така? Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не вярвате на това и правилно правите, защото в тази кал от лъжи, лицемерие, жестокост, предателство не може да се повярва. Как мислите, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, какво е трябвало да прави Гарегин Нжде – да сложи оръжие и като агънце да положи глава на коленете на милосърдните завоеватели, или „нагло да се бори” срещу настъпващите и от двете посоки към Зангезур турски войски и Червената армия, които са унищожавали всичко арменско по пътя си?

 

В някакъв момент изглеждало, че на самоотбраната на арменците е можело да помогне възстанието на кубанците в Северен Кавказ, което привлякло цялото внимание и военна сила на РСФСР. На 22-ри август Чичерин тревожно телеграфира на пълномощния представител на Съветска Русия Б. Легран за необходимостта да постига транзитни превози по дипломатически път и за отмяната на решението за завземане на арменска територия в нарушение на споразумението от 10-ти август 1920 година:
„Транзитът през Армения трябва да се постига по дипломатически път. Десантите на Врангел и възстанието на кубанчаните ни убедиха в невъзможността да се върви по-далаче от договора от десети август, затова решенията, приети в присъствието на Серго тук за промяна на линията, бяха отменени. Съобщете му”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 74).

 

Обаче, само след два часа пристига нова телеграма:
„Ние питахме Серго относно желанието на турците да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш вместо нас. Това не би било нарушение на договора, тъй като ние не сме поемали ангажимент да защитаваме тези места от турците”. (РГАСПИ, Ф. 64, Дп. 1, Д. 21, Л. 74, копие). Ето Ви и загрижеността „срещу клането”.

 

Не са поемали ангажимент да защитават, не са защитавали, просто са помагали на турците да завземат парче по парче Армения и до насита да колят арменците до тогава, докато от пълната с бежанци Армения останали само „рога и копита”. Това последно парче от Армения обявили за съветско, Карабах дали на Азербайджан, арменските военни отряди обезоръжили, изпратили 1400 офицери в Рязан и заминали да се съвещават в Москва, какво и как да се прави. Докато се „съвещавали”, „турските болшевики” продължавали да колят и да грабят.

 

Бедният представител на Русия в Армения се гънел от безиходицата, изпращал в Москва депеша след депеша, „турците колят хората”, „турците разграбват страната”, „турците откарват дори брашното от сиропиталищата”. Не им е било до децата на Армения, трябвало е да се угажда на турците. Угодили им. Това са решили в Московския руско-турски договор през март 1921 годиня, употребявайки съдбата на Армения, без да допуснат до масата на преговорите дори арменските комунисти от така наречената Съветска Армения. Нито един човек от арменска националност, независимо от политическите му възгледи. Отстранили даже заместника на ръководителя на делегацията на РСФСР Чичерин – Левон Карахан. Него го сметнали за арменец. Как мислите, на кого му е трявало такова угодничество, такова нископоклонство от страна на Съветска Русия?

 

И знаете ли, уважаема госпожо Козлова Людмила Вячеславовна, турците така и не успели за завземат Зангезур, това късче от Армения, което с неимоверни усилия „нагло защитавали” отрядите на Гарегин Нджде. Та клане на арменци не е имало. Гарегин Нжде успял да отбранява този бастион на свободата в течение на шест месеца и от главорезите – бандити от Ревкома на болшевиките, които довършвали червения терор.

 

През първите шест месеца Съветска Армения станала място за спасение на бежанците, сега вече от арменския ревком. Защото първата работа на последните било прочистването от „контрареволюционерите” на останалото от страната парче, тоест от хората, които се опитвали да защитят малкото, което им било останало. Гарегин Нжде си заминал вече след подписването на договора, след като турците махнали с ръка на Зангезур и извели армията си от Армения. Ами, дайте да подложим на остракизъм този човек, по ръцете на когото, както Вие без всякакви доказателства пишете, е „кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди”! А какво да кажем за многото хиляди спасени мирни жители и малкото, но много важно парченце от територията на Армения, отделящо Турция от Азербайджан?

 

О, Гарегин Нжде е много голям мръсник. Той успешно се е съпротивлявал срещу победната Червена армия нещо което не се е удало даже на Врангел и на Деникин. Съпротвявал се и на кемалистката армия. Срам и позор и за арменското дашнакско правителство. Те имали повече възможности, но оставили Карс, избягали. Предали го на заколение на партньорите на Съветска Русия – турците. Гарегин Нжде удържал Зангезур, когато последният бил пълен с турци. Зангезур – срамът и позорът на съветската дипломация, склонила арменците на позорния договор от 10-ти август 1920 година, за ужким неутралитет на Зангезур, но по своята същност – за осигуряване на коридор за доставка на оръжие на турците срещу Армения.

 

Разбира се, Гарегин Нжде е враг. Враг на всички, които имат какво да крият от своето позорно минало. И цял Зангезур е враг. Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не знаете, колко скъпо е струвал съветският терор на неизкланите от турците и Червената армия арменци в Зангезур. Колко хора са били репресирани? Не, разбира се, Вие не знаете също така за това, че веднага след завземането на малка част от Армения от страна на Червената армия, отначало в съветизирана Армения, а след това в СССР, е започнало преследване на спасените жертви на арменския Геноцид. Жестоки преследвания. Това е ненаписана и за сега неизвестна история.

 

Разбираемо е, че огромните човешки жертви и даже такова страшно преследване като Геноцидът, нищо не означават в сравнение с мащабната идеология за „спасяване на всички угнетени”. Даже и чрез угнетяване на угнетените. Навярно, именно затова, най-мащабните „спасявания” се превръщат в своите антиподи.

 

Тогава, през 20-те години, конкретно в Съветска Армения хората са видяли, че се „подхвърлят на унижение и преследване ветераните на борбата с геноцида, оскверняват се гробовете на тези, които са дали живота си в борбата с геноцида, унищожават се тези, които просто са спасявали семействата си от физическо насилие и даже тези, които в тази жестока борба са останали живи”.

 

Не, това не е цитат. Това е просто преподреждане на моето обобщение на нашите съветски реалности от 20-те години по реда на Вашето „резюме” на съвременността.

 

И така, съветският период. Темата за „съветизацията” на Армения е една от най-широките и популярни теми на социалната, политическата и научната риторика на съветския период. Тя е била добре подготвена, шлифована и карисиво поднесена. Арменските маси, угнетени от буржоазните дашнаци, са въстанали, извършили са революция и са помолили за помощта на братска Съветска Русия. Червената армия влязла на територията на Армения по молба на арменския ревком и помогнала на ощастливените маси да се освободи от арменските поробители. Мръсниците дашнаци или избягали (в началото на март от Армения са заминали примерно 10 хиляди „арменски белоемигранти, но това също е ненаписана история”) или били арестувани, а част от тях лицемерно се изпокрили в разни социални ъгълчета и от тях дълго се „освобождавали” през дългите години на репресиите.

 

„Дългите години на репресиите” обаче до днес са изучени само избирателно, а на нивото на академичните издания по принцип продължава риториката на „култа към личността”.

 

Но да оставим темата за съветизацията на Армения, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, да се върнем към затворената в съветската наука и за обществеността тема на геноцида. Ако не възразявате, че геноцидът е престъпление не по-малко от нацизма и в крайна сметка, в съветското пространство, (така успешно победило нацизма и фашизма), той е трябвало да стане една от легитимните и важни теми на политическите, социланите и научни реалии. Може би тук е заровена тайната на истинския и/или мним „колаборационизъм”? В това число – на държавния колаборационизъм. Нали побратимяването с извършилата геноцид и останала безнаказана държава, също е своего рода колаборационизъм. Не?

 

Колкото и да е странно, до 1965 година в СССР, в най-хуманния социум, самата тема и даже споменаването за арменското клане бяха забранени не само в политическите, научни и публицистични обсъждания, но също и в устната риторика и в „устната памет”. Тази тема отсъствува и от художествената литература, а в периода на Големия терор немногото публикувани до тогава трудове, в които по един или друг начин се е докосвала паметта за Геноцида, са били забранени и иззети от обръщение.

 

В Съветска Армения даже не смееха да говорят за това. „Даже не смееха да говорят” – това не е образен израз, а напълно определена забрана. Да се говори, да се спомня, да се напомня за Геноцида над арменците е било забранено, най-малко до 1965 година, независимо от това, че Турция е станала член на НАТО още през 1953 година.

 

Споменаването на Геноцида се е смятало за националистически акт, за расизъм по отношение на турците и за политическо дисидентство. В статия под заглавие „Дашнакска отрепка”, отпечатана на 31 декември 1936 година, в издавания в Съветска Армения вестник „Гракан терт” („Литературен вестник”) на остра критика се подлага преживялия всички ужаси на Геноцида западно–арменски писател, родом от Харберд – В. Тотовенц. В издадената през 1933 година негова автобиографична книга „Живот на стария римски път” се открили някакви спомени за това, което е станало със семейството му по време на Геноцида. Книгата естествено била иззета от продажба, от библиотеките и даже от частните библиотеки (човек, който държи тази книга в къщи би могъл да бъде обвинен в „контрареволюционност”, в „антисъветизъм”), а авторът бил арестуван през август 1936 година. В статията във вестник „Гракан терт” от 31 декември 1936 година, кроткият, романтичен В. Тотовенц е наречен „десен троцкист”, „член на терористична групировка”, „националист”, „шовинист”, „расист”, „фашист”.

 

„Зоологическият национализъм” на „разобличения троцкист – националист и контрареволюционер” ..., „литературният халтурчик” Ваан Тотовенц се проявил в „литературния запартък” – „Живот на стария римски път”, където той „изопачава реалните класови отношения от миналото ... , описвайки междунационалните отношения от позицията на яростен националист, за когото не съществуват класова борба, арменски и турски трудещи се, а има само арменци и турци”.

 

Клането над арменците тук е представено със словосъчетанието „междунационални взаимоотношения”, с формулировката „класова борба”, като при това тези, които са осъществявали клането – турците, са причислени към представителите на угнетената класа, която в рамките на класовата борба унищожава своите арменски помешчици.

 

Това не е ли пренаписване на историята? Разбира се, няма никакъв намек за решението на турските власти за депортирането и изколването на арменците, за въвличането на армията и жандармерията в погромите над арменците, а също така и за това, защо и по какъв начин в Османската империя цялото арменско население се е състояло от угнетители, а турците са били угнететната класа и защо тази угнетена класа е унищожавала всички на ред - в това число и арменските деца, а не само арменците „угнетители”.

 

В Западна Армения, граничеща със Съветска Армения – в източна Турция, продължавали кюрдските възстания и оцелелите на тези територии, преминали в Закавказието арменци, са били подозирани в СССР в сътрудничество с кюрдите. По подозрение в такова сътрудничество в 1936 година, много арменци и кюрди са били депортирани от Закавказието. Проблемът се усложнявал от това, че западно-арменските бежанци от Турция все още пазели у себе си надеждата да се върнат в родината си или поне бил останал спомен и тъга по родните места. В СССР се правело всичко за отхвърлянето на представата за родината у тези хора.

 

Например, през 20-те години на миналия век арменците, които се бяха преселили от Турция в СССР от 1925 година нататък ги наричаха „репатрианти”, тоест завърнали се в родината, макар че те бяха избягали или в най-добрия случай се бяха преселили от своята родина – както етническа, така и гражданска. Проблемът се представяше така, сякаш тези хора се бяха върнали в родината си. С политически натиск се трансформираше социалното възприемане на родината. Тъгуващите по родината арменци ги обвиняваха в „предателство спрямо съветското и руското”.

 

Във вестник „Гракан терт”, в броя от 10 март 1937 година, беше напечатана статия под заглавието „Доведеният син на националистите - отрепки”. В нея, един от спасилите се от Геноцида арменски писатели – Р. Кочар, критикува друг спасил се млад поет – Х. Даштенц, заради публикувания от него през 1936 година сборник стихове „Пламък”. Определението „националисти - отрепки” се отнася за писателите Е. Чаренц, А. Бакунц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц. Четирима от тях – Е. Чаренц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц, също бяха от загубилите родината си и оцелели по време на Геноцида писатели. Именно техен „доведен син” се явяваше, по мнението на автора на статията Х. Даштенц, чийто сборник стихове е „троцкистко – националистически литературен запъртък”.

 

„В сборника стига до наглост контрареволюционното, бакунцевско отрицателно отношение към северната (руската бел. авт.) култура, за да се противопостави на която той на същата страница възхвалява Арагац и Арарат, сенките на които са знамена за младонационалиста”. Глвната вина на младия писател било споменаването на планината Арарат, останала на територията на Турция. Ако човек споменава за връзката с изгубената родина, значи той претендира за тази родина (политическото обвинение беше това, че човекът смята родината за загубена и това се разглеждаше като непризнаване на СССР за своя родина). В същото време, ако човек претендира за родината си или тъгува по нейните ценности, това се е смятало за отрицание на „северната” – руската култура (двойно политическо обвинение).

 

Може да се приведе множество от подобни примери. Всичките изброени писатели, на които са отправени обвинения, естествено са арестувани от НКВД, много от тях са разстреляни, други са осъдени на по десет–двадесет години в ГУЛАГ.

 

1. Премълчаването на още съвсем неотдавнашни ужасни събития продължаваше и с други средства. Например, в съветските енциклопедии, в това число в трите издания на Голямата съветска енциклопедия (БСЭ 1926-1947; 1949-1958; 1969-1978) и в енциклопедията на Съветска Армения, за изтъкнатите арменци измежду спасилите се от Геноцида се пишеше – родил се в еди коя си година, в еди кой си град (село) в Турция, „преселил се в Армения”. За причината за „преместването”, тоест за Геноцида и за принудителното бягство – нито дума. Същата е картината и в енциклопедиите на Съветска Армения или в другите справочници. По този начин, писателят Ваграм Алазан, съгласно издадената през 1974 годиа Арменска съветска енциклопедия е роден в град Ван (държавата не се посочва) в 1903 година и през 1914 година емигрирал в Ереван, попаднал в приют за сираци (т. 1, стр. 134).

 

Защо 11-годишно дете ще емигрира, защо е попаднал в приют за сираци – за това не се казваше нито дума. Впрочем, даже в многобройните следствени дела на репресираните писатели и въобще на западните арменци, бекистите обикновено са пишели „родил се в Турция в еди коя си година, местожителство – Арм ССР”, град или село. Този ред не се променял даже в случай, когато против подследствения са е повдигало някакво „турско” обвинение,, например: „Антаносян Пилос Хачатурович, година на раждане – 1892, място на раждане: с. Алиджакрак, Басенски район, Ерзерумски вилает, Турция, местожителство: Горис, ул. Маркс 18, Арм ССР, арменец, дата на арестуване: 23.1-1937, категория на отчет – „бидейки в Турция, участвал в амено-турското клане...” [ НАА, Ф. 1191, Оп.8, Д.1664, 1665]. Какво означава за родилия се през 1892 година в Турция, че „бидейки в Турция, участвувал в армено-турското клане”, като че ли той от някъде е заминал за Турция, за да участвува в някакво митично „армено–турско клане”, неизвестно кога и къде случило се”.

 

Всеки, който не познава контекста, разбира се ще си помисли, че той, бидейки арменец, е колил турците, след като грубият, неприкрит, чудовищен по форма и съдържание Геноцид над арменците, организиран от младотурците с участито на редовната армия, жандармерията и на административни лица е формулиран просто като „армено-турско клане”.

 

Формулировката „армено-турско клане”, разбира се е болшевишка политическа лъжа, още по-голяма лъжа е „участието” в несъществувало „армено-турско клане”. Съветският Главлит и съветският административно-чекистки език в съветскто пространство са изтласкали от словесния оборот „арменските погроми”, „арменското клане” и самата тема за Геноцида над арменците.

 

2. Изтласкването извън официалната – политическа, юридическа, административна и художествено-публицистична риторика и от социалната памет на арменците в СССР, в това число в Съветска Армения на темата за клането на арменците и даже политизацията на просмукването на тази памет в социума до нивото на престъпление обаче не задоволяваше властта. Задачата беше поставена по-широко – да се забрани паметта до нивото на преживялите трагедията и оцелели индивиди и семейства. Да се забрави „личният случай”, „семейният случай”, свидетел на който се е оказал конкретен член или членове на семейството, „случай/факт с роднини или със съграждани”. Да се забрани да се помни, разбира се е доста по-сложна задача, но да се забрани да се говори, да се предава личната/семейната памет и да се следи за нейното социално разпространение се е оказало решима задача.

 

Чекистката агентурна мрежа зорко следеше и донасяше, на коя дата, в кое семейство, кой именно и на кого със сълзи е разказвал за мъченическото убийство на своите родители (деца, сестри, други роднини, съграждани ...), кой от неговите роднини е останал „в страната” (арменските бежанци от Западна Армения под думата „страна – էրգիր” разбирали най-вече напуснатата родина – Западна Армения) в плен при кюрдите или при турците или пък е изчезнал безследно, кой и как „в страната” се е борил за живота на арменците или даже за собствения си живот и за честта на своите роднини, или не дай си Боже, забравил за опасността, идваща от чекистите, е пял тъжна песен за тъгата по родината или песен за героичните защитници – федаини.

 

Такива хора следствените органи „привличаха” и наказваха. Даже емоционалното споменаване за родината – „страна”, се смяташе за „дашнакизъм” – ако не за членство в нея, то за симпатия към забранената националистическа партия „Дашнакцутюн”.

 

През 1934 година, на нивото на ЦК се е обсъждал въпросът за забраната на „даштакските” народни песни „Лястовичка” и „Жерав” [НАА, Ф. 1191, Оп. 4, Д. 101, Л. 2об], „заподозрени” от болшевиките в изразяване на тъгата на арменците по Западна Армения – част от родината. В песента „Лястовичка” пеещият моли лястовичката „да насочи полета си в скъпия му край”, а „Крунк” („Жеравът”) символизира героя, мечтаещ по-скоро да се завърне у дома и да свие гнездо на родната земя. Най-известната и любима в Армения песен за жерава е „Канче крунк” („Зовът на жерава”) в обработката на арменския композитор Комитас. В тази песен я няма заветната мечта за завръщане у дома, а звучи тъжният въпрос – молба: „Крунк, нямаш ли (ти) вести от родните страни?”. Заподозрените в „тъга по родината” обикновено ги наказвали със заточение, а през 1937 – 38 година, също и с разстрел.

 

Хората престанали да говорят. След десетилетия Погос Григорян ще пише за бежанците от областта Сасун в Западна Армения, живеещи в село Ахагчи в Талин: „ ... в жестоките години на болшевишкия режим, живееха в страх и ужас, заключили устата си, станали мълчаливи, спели в краварника и споделяли своите страдания, грижи и болка повече с добитъка, с воловете, отколкото с членовете на семейството си и със съседите”. [Григорян П., Сражаващият се Сасун, непобеденият Шеник, Ереван, 2012, стр. 44 (на арменски език)].

 

От края на 20-те години се развихри истински лов на обикновени хора, на селянии, които по един или друг начин бяха уличавани в „памет за родината” по отношение на Западна Армения. Особено се издирваха оцелелите участници в самоотбраната на арменците. До ден днешен, потомците на тези нещастни хора разказват, че през 1927-28 година, чекистите не напускали населените места, където живеели турко-арменците – западно-арменските бежанци (авторката има пред вид арменците, избягали от територията на днешна Турция, бел. прев.): „ ... всички западни арменци, всички мъже, които са се сражавали против турците, са били смятани за дашнаци, на първо място федаините. В съветските години например, западните арменци нямаха право да говорят от къде са дошли [тоест, нямаха имали право да казват, че са родом от Западна Армения и са избягали от там през годините на Геноцида]; тези, които говореха за това, бяха заточвани за това че уж били дашнаци и всички дашнаци бяха наречени кратко – „контра”. Съветският съюз ги смяташе за опасни... Даже в нашите домове бяха забранени нашите песни, не трябваше да ги пеем, някои ходеха и донасяха и затова изпращаха хората на заточение”.

 

Оцелелите организатори на самоотбраната на арменците, подложени на клане през 1915-16 година на територията на Западна Армения, се намираха на първо място под прицела на ЧК, а след това на ГПУ, НКВД. Нека не Ви мързи, прочетете моля мемоарите на хората за тези година: Сукиас Закарян от село Айкаван в Ширак разказва: „ ... в нашето село всички турски арменци ..., най-малко двадесет–двадесет и пет къщи бяха изселени и изпратени на заточение. След това заточваха цели улици, цели семейства, а след това започнаха да арестуват хората по отделно... За един оформиха обвинението така, щото той бил говорил лошо за коллхоза. Това беше лъжа. Никой не знаеше, какво е направил този човек... Какво е сторил? От там [от Западна Армения] той се е прехвърлил тук, спасявайки се с бягство – дойдоха, хванаха го и го отведоха. Какво е направил този човек тук? Какво е направил той на Съветския съюз? Той така и не е успял да разгледа, както трябва Съветския съюз, защото той едва се беше оказал в него...”.

 

Жителите на село Еразгаворс в Ширакска област са турски арменци, оцелели по време на Геноцида и установили се в Съветска Армения. Еразгаворс е село, разположено на границата с Турция. „От нашето село през тези години [в годините на сталинския терор] пострадаха около шестедесет семейства .. тримата братя на баща ми – Арам, Гарегин и Лексан ги арестуваха през 1937 година ... Колко хора от нашето село отведоха и унищожиха ... Просто ги убиха, телата им натовариха на камион, откараха ги и ги хвърлиха в яма на границата. Мястото на погребението беше на границата, то беше затворено, невъзможно беше да се види. След това заляха ямата с бетон, подравниха я, изтриха следите от лицето на земята ...”.

 

3. В съветската страна със затворени граници и затворена информаци, арменците не знаеха, останал ли е някой от техните съотечественици в Турция, който живее в тяхната изоставена родина? Какво е станало с техните съотечественици, които са били насилствено отведени, взети в плен, за заложници или са се скрили в планините? Частично за това са знаели тайните служби на СССР и както става ясно сега, посолството на СССР в Турция, понякога е засягало и положението на арменците в своите периодично изпращани доклади. Но това е била „строго секретна” информация, до такава степен секретна, че е била тайна дори и за партийните власти в Армения.

 

Ние, съветските арменци, практически едва през последните 10-15 години започваме да научаваме за това, че там – зад границата, в провинциите са останали арменци, че част от тях (каква част?) е била ислямизирана (тюркизирана, арабизирана, кюрдизирана), започнахме да научаваме за техните скиталчества, за приспособяването им към новите форми на изключване, за дерсимските погроми от 1937-38 година, повтарящи клането над арменците по форма и по методи, а също така и за процесите на тюркизация на други народи в Турция през 20-ия век. Така например, научихме за изселването на около 30000 арменци през 1929 година от Харберд, Диарбекир и Мардин в Алепо, за което американският консул съобщавал на своето правителство:

 

„Създава се впечатление, че турците са решили на всяка цена да се освободят от цялото християнско население в провинцията. Добралите се до Алепо са много болни и изтощени, разказват, че останалите в страната арменци са преследвани, арестувани, че заточението се смята за късмет”. [Christopher Walker, Armenia: The Survival of a Nation, Published by St. Martin's Press, London, 1980, p. 15; Dr. Tessa Hofmann, Armenians in Turkey Today, A Critical Assessment of the Situation of the Armenian Minority in the Turkish Republic (second edition), Uppsala, 2003, p.15, http://www.armenian.ch/gsa/Docs/faae02.pdf (прегледано на: 07.12.2017).; Мысырлян З. Задължителната миграция на арменците от вътрешните провинции на Турция (1929-1930). Преди и след Геноцида над арменците, Антилиас, 2011, стр. 18 (на арменски език)]. В приятелска Турция, чудовищните преследвания са продължавали, но на съветските арменци „не им се е полагало да знаят” за това.

 

Забележително е това, че ръководството на страната, наказващо за споменаване на клането на арменците, даже за произнасянето на словосъчетанието „Западна Армения”, периодично, в нужното за него време и в нужната форма, „си спомняло” за Геноцида над арменците. Така, когато възникнала опасност от война между Германия и СССР, на арменците им „напомнили” за заплахата от погроми над арменците. В брой 35 на вестник „Правда” от 1941 г. се „съобщава”:

 

„Арменският народ, както и всички свободни и равноправни народи на Съветския Съюз, възприе надвисналата над нашата страна смъртна опасност още по-дълбоко, защото в своята многовековна история той не веднъж е бил подхвърлян на нападения на чуждестранни насилници. Той знае, какво са това клане, погроми, глад, насилие. Арменският народ не е забравил физическото изтребване на арменците, организирано от предшественика на кървавия Хитлер – кайзер Вилхелм в годините на първата империалистическа война”.

 

Ето така на арменците им било „поръчано да си спомнят”, че тяхното физическо унищожаване е било планирано от кайзер Вилхелм, но им е било заповядано да „продължават да забравят” и по никакъв начин да не си спомнят „младотурците”, „кемалистите” и „Турция”. Естествено, Вие уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, също сте в това число. Вие, както и други граждани на СССР и пост съветските страни, естествено не знаете, че през 1949 година от цялото съветско Черноморско крайбрежие (украинското, руското и грузинското), от Армения и от Азербайджан са били депортирани „за вечни времена” в „спецпоселенията” на Сибир „дашнаци” и „бивши турски поданници” – същите тези арменци, които са оцелели при геноцида, заедно с децата им, родени в СССР, а също така и така наречените „репатрианти” – бежанците от своята родина. Ето го – документът за осъществяване на въпросното постановление на Съвета на министрите на СССР [ГА РФ, Ф. 9401, Оп. 2, Д. 42, Л. 101].

 

Учебниците по история не пишат за това и до ден днешен. А нали тези хора, както „постановчиците”, така и изпълнителите, са получавали медали, парични награди и други подобни „възвеличения” и героизации за фактическо престъпление. Техните паметници, под формата на различни монументи, бюстове и топонимия продължават да украсяват нашето съвременно ежедневие, напомняйки ни за неотдавнашното „велико миинало”. Защо не вземете да се обезпокоите за също такова изопачаване на неотдавнашната история, както за „случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война в страните от постсъветското простанство”? Предлагам Ви, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, не да си давате труд да пътувате до там, а да поискате от Томския архив делото на „спецпреселниците” – „турци” от 1949 година. Знаете ли, какво ще откриете? О, несъмнено много интересни подробности.

 

Ще откриете например това, че много „турци” от Азербайджан, Грузия, Краснодар в спецпоселенията в Томска област са с фамилиите Аркелян, Оганян, Варданян, Акопян, Алексанян. Някои от тях или техните деца, продължават да недоумяват защо те – техните заточени родители, са били „турци”. Е, има там също и „турци” – лази, „турци” – понтийски гърци и прочее, но най-вече това са арменци – бежанци от Геноцида, „бивши турски поданници”, попаднали в „грижовните ръце” на хуманните съветски власти. И сега новата история, така наречената „репресология”, неволно разпространява нова лъжа за количеството на заточените „турци” и „арменци”, принуждавайки ги да търсят някакви малко от малко логични обяснения на това и да не ги намират. Източникът просто безсъвестно лъже.

 

Как да вярваме на официалната история за тази страшна война, ако много хора разполагат с примели на изопачаване на собствената им история, не преразгледани и не преосмислени до ден днешен. Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде”. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

За съжаление, Вие не търсите доказателства, Вас ви задоволява думата „колаборационист”. И разбира се, заобикаляте отстрани темата за героизацията на съветските отрепки. В това число и по арменската част. Например темата за изтъкнатия съветски ... Анастас Микоян. Колко дълго арменските власти искат да му поставят поредния паметник. На съучастника в много злодеяния. Съучастника в разстрела на новочеркаските работници, на полските военни. По частта за „арменските излитания” за сега ще си замълча, за тях много се писа и обсъжда в арменската преса.

 

Но, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Вие как мислите, не спомага ли премълчаването на тези „геройства” за нова агресия, нови геноциди, нови репресии? Нови изопачавания?

 

Да се върнем на паметниците, защото види се, Вас силно ви безпокои не самата история, не фактите, а именна темата за паметниците. Вие разбира се, не знаете, че съвсем неотдавна по искане на съвременна Турция, руските власти махнаха паметника на генерала от царска Русия – Андраник Озанян в Сочи. Само за това, че той е спасил живота на хиляди бежанци – арменци в Западна Армения и в тежки отбранителни боеве заедно с арменските доброволци е спасил и е прехвърлил в руското Закавказие някаква част от останалите без подслон, ранени, осакатени, нещастни деца, жени и старци. Това е било преди революцията и преди побратимяването на Съветска Русия с кемалистка Турция. Това е било в хода на Първата световна война, не по-малко страшна и жестока война, когато Русия е воювала срещу Османската империя.

 

Тогава Андраник е бил герой в Русия и „бандит” – в Турция. След болшевишката революция той напуснал Армения, а в СССР го прекръстили на „дашнакска отрепка”, на „бандит”. Колко спасени хора са криели неговата пожълтяла фотография от зорките очи на чекистите, колко деца в сиропиталищата или просто бездомни деца са се молили за Андраник и са продължавали да очакват помощ от него. Но да се произнася на глас името на Андраник, о, това се равнявало на престъпление, на „контрареволюционност”, смятало се е за „антисъветщина”. Защо? След разпадането на СССР, докато новите руски власт все още не се бяха определили в параметрите на „героизацията”, благодарните потомци на спасените са му поставили паметник в село Лазаревско, недалече от град Сочи. След това „определилите се” руски власти, махнали този скромен паметник по искане на Турция. Андраник Озанян не е политически деятел, той е бил военен и воювал на страната на Русия. Всъщност, той навярно е воювал не за някаква идеология, а за физическото спасение на своите съотечественици.

 

СССР идеологизирал и политизирал неговото минало по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история. Защо пък Вие – Русия, стратегическият партньор на Армения, не вземете да се определите твърдо във вашия колебаещ се колаборационизъм с геноцидна Турция? В края на краищата, арменците не са единствените жертви, има и гърци, асирийци, язиди, дерсимци. Колко пъти още тази страна трябва да доказва своята престъпна същност?

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев


Людмила Вячеславовна Козлова: Стратегическият съюзник на Русия – Армения, постави паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде.

Възраждането на нацизма от Прибалтика до Армения

Поместваме статията на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация, най-вече, за да имат възможност читателите да видят, в каква посока се движи официалната пропаганда на Русия в днешните смутни времена. Любопитен факт е, че тя е на страниците на „Независимая газета“, издание, което е сочено като едно от най-либералните в Русия. Тази публикация общо взето налива вода в мелницата на всички, които твърдят, че руският либерализъм спира до границите на така наречената „близка чужбина“ на Руската федерация. (Тук може да видите оригиналната публикация на руски език: http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html ).

 

Ние няма да даваме оценка на написаното в статията – за съжаление за нито един от изложените в нея факти (с кавички или без кавичики) не са посочени източници, да не говорим за някакви линкове. Авторката на статията (или тези, които са и съдействували в написването на статията), излагат текста така, сякаш това са абсолютно общоизвестни факти, които изобщо не подлежат на доказване.

 

В „Свободен народ“ също са критикувани някои заигравания на определени среди в Прибалтийските държави с историята на участието на латвийци и естонци във „Вафен СС“ и други подобни формирования. Но ние като патили хора можем да кажем, че най-страшната лъжа е тази, в която са вложени 90 процента истина. В случая, струва ни се, че процентите истина са доста под 90 на сто, което е нормално за една държавна пропаганда, която се води така, сякаш условията са военновременни. А и читателите на „Свободен народ онлайн“ в огромното си болшинство не са хора, на които трябва да им се обяснява, какво четат.

 

Така че, пропорцията „истина към лъжа“ изобщо не е най-важното в този текст. Важна е „генералната линия“, важно е внушението на текста, а то очевидно е, че дори стратегическите съюзници на Русия като Армения са обзети от „нацификация“ и от „фашизация“. Очевидно в Москва тежко преживяват всяко отърсване от „канона“ на старата съветска пропаганда, дори това да става в държави, които са нейни най-близки съюзници.

 

Този стил на поведение очевидно поражда остри реакции не само в държави, които в момента противостоят на руските геополитически амбиции като Прибалтийските републики или Украйна, но и в Армения, където раздаването на оценки за важни исторически личности от най-новата история на страната никак не се приема с равнодушие. Затова и публикуваме статията на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, която е в отговор на настоящия текст на сенатор Козлова (http://svobodennarod.com/head-on/item/5999-armenska-istorivhka-sreshtu-ruska-senatorka-za-savetizatziyata-na-azerbaydzhan-i-nefta-savetska-rusiya-pomagna-za-razkasvaneto-na-armeniya.html ). Д-р Харатян е блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които очевидно продължават да бъдат „канонични“ в днешна Русия. (Оригиналната публикация на руски език, вижте тук : www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ).

 

Ето и пълния текст на публикацията на Людмила Вячеславовна Козлова:

 

За автора: Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика на Съвета на Федерацията, заслужил лекар на Руската федерация (РФ), заслужил деятел на науката на РФ. (Посочената официална информация е дадена в оригиналната публикация на статията „Възраждането на нацизма от Прибалтика до Армения“. В тази статия обаче срамежливо се прескача факта, от коя партия е избрана Козлова Людмила Вячеславовна в Съвета на федерацията – горната камара на руския Парламент, иначе казано – руският Сенат. Тя е сенатор от Либерално – демократическата партия на Русия, председателствувана от Владимир Волфович Жириновски. Сам по себе си, този факт казва много. За тези, които биха искали да се задълбочат в житието и битието на Козлова Людмила Вячеславовна са на разположение напълно официални източници: Официална информация от Съвета на федерацията: http://www.council.gov.ru/structure/persons/1087/ ; Информация от сайта на Либерално-демократическата партия на Русия (ЛДПР): https://ldpr.ru/power/the_federal_assembly/federation_council/lyudmila_kozlova/ , бел. прев.).

 

В последно време ние все по-често започнахме да се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразгледат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над хитлерова Германия.

 

Съвършенно очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да са отишли в миналото. Но ние виждаме, че днес се подхвърлят на унижение и на преследване ветераните от борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно текат героизация на нацизма, разпространяване на нацистка символика и издигане в ранг на национални герои на тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничили с нацистите.

 

В редица европейски държави вече е взет курс към героизация на нацизма. Например, заявено е за намерението на италианското правителство да възстанови музея на фашизма в родината на Мусолини; съществува проект на правителството на Черна гора за превръщане на бившия концентрационен лагер на остров Мамула в плажен курорт с нощен клуб, СПА и ресторант; в Полша стават осквернявания на гробове на съветски войни, разрушаване или демонтаж на паметници, издигнати в чест на съветски войни.

 

Зачестиха случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война и в страните от постсъветското пространство. В Украйна за национални герои са обявени помагачите на фашистите Степан Бандера и Роман Шухевич. В първия ден на новата 2018 година в Украйна преминаха факелни шествия в чест на рождения ден на Бандера. А дори само фактът, че Бандера е сътрудничил с нацистка Германия е напълно достатъчна причина за неговото осъждане. Уговорките за особеностите на тези исторически условия, активно употребявани от любителите да си затварят очите пред военни престъпления, тук са неуместни. А през миналата година в Киев бяха връчени награди на роднините на полицаите от наказателните отряди, които през декември 1942 година по заповед на нацистите зверски са избили в Луцк десетки хиляди евреи. На сградата на Киевската опера има паметна плоча на престъпника, който е командувал изпращането на евреите в Бабий Яр.

 

Тези примери на цинични подигравки са характерни за днешната политика на Украйна и свидетелствуват за това, че украинският нацизъм представлява неразделна част от държавната идеология на Украйна. Затова аз поддържам възбуждането на наказателно дело от следствения комитет по члена от нашия Наказателен кодекс „Реабилитация на нацизма”.

 

Опити за героизация на нацизма се наблюдват и в страните от Балтика. Така например, в североизточна Естония се провежда, станалият традиция събор на ветераните от 20-та (естонска) дивизия на „Вафен СС”. През 2017 година сред ветераните е присъствал и бивш боец от 36-ти полицейски батальон, участвувал в наказателни операции, в това число и извън пределите на Естония. На планината Синимае търгуват с „патриотична” литература, а също така с фланелки със символиката на естонския легион.

 

Представители на въоръжените сили на Естония, на енориите и на обществените организации, а също така и членовете на една от детските организации, полагат цветя на камъните – паметни знаци, в чест на подразделенията на 20-та дивизия от СС. В Лаупаското училище в Естония е поставен бронзов бюст на военнослужещия от СС – Х. Нугисекс, виновен за гибелта на хиляди мирни жители - свои съграждани. Естонските власти са решили да поставят този паметник в училището, за да спомогнат за ръста на „патриотизма” на учениците и на „любовта” към своята родина.

 

През цялото постсъветско време, Латвия вървеше към „обличане в бяло“ на нацизма. Героизираха се нацистки престъпници и тяхната идеология. В Бауск е поставен паметник на воин с каска от хитлеристката армия, посветен на бойците от трите полицейски батальона, намирали се в състава на латвийския легион на СС. Латвийските власти активно поддържат ежегодното провеждане на маршове на ветераните от „Вафен СС” и на техните привърженици в столицата на страната.

 

Героизацията на нацизма в Латвия излезе на законодателно равнище с появата на закона за статуса на участвувалите във Втората световна война както на страната на СССР, така и на страната на хитлерова Гермния. Законът влезе в сила от 01 февруари 2018 година.

 

Стратегическият съюзник на Русия – Армения, постави паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

Искам да подчертая, че тези, които бяха инициатори на откриването на паметника на Нжде в Ереван, сега планират откриване на такъв паметник в българската Плиска. Паметник на човека, който в началото на Втората световна война е започнал да сътрудничи с властите на хитлерова Германия и нееднократно е произнасял пропагандистки речи пред арменците – военнопленници, призовавайки ги към въоръжена борба срещу СССР, заявявайки:

 

„Който загива за Германия, той загива за Армения” и под чието командуване арменският легион в СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!

 

Такова е моето мнение не само по отношение на Гарегин Нжде, но и на други предатели, воювали на страната на фашистка Германия, на които се откриват паметници и мемориали не само в Армения, но и в Латвия (на бойците от латвийския легион на СС), Естония (унтершарфюрера от СС Харалд Нугисекс), в Украйна (на Степан Бандера и Роман Шухевич) и други.

 

В своето изказване на състоялата се неотдавна в Държавната дума кръгла маса „Борба с героизацията на фашизма и възраждането на неонацизма: законодателни аспекти и международни инициативи” аз подчертах, че нацизмът и фашизмът са признати за престъпни и забранени идеологии, съгласно международните договори. Затова героизацията на нацизма, сама по себе си е нарушение на международните договори. Отношението към паметниците, тяхното поставяне или разрушаване е суверенна работа на всяка държава. Но властите са длъжни да отчитат не само мнението на обществеността, но и позицията на световната общност, която ясно е определила нацизма и фашизма като човеконенавистни идеологии.

 

Всичко казано предизвиква крайна тревога и загриженост и изисква обединяване на усилията на народите на всички страни по света за противодействие на възраждането на нацистката идеология в съответствие с решенията на Международния военен трибунал в Нюрнберг (1945-1946), резолюцията на Генералната Асамблея на ООН (2017) и международните актове в защита на правата на човека.

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев


Мерсия Макдермот в разговор с Иван Тренев.

Мерсия Макдермот: Левски няма аналог и скоро няма да има!

Една достойна жена с британско потекло и български дух - г-жа Мерсия Макдермот.

 

Бих казал, че г-жа Мерсия Макдермот е с истински български дух, повече отколкото много, плакнещи устата си с подходящи за всеки случай и момент „патриотични“' клишета български политици и „приспани“ българи.

 

Имах невероятното щастие да споделя минути с г-жа Мерсия Макдермот. На 90 години тя излъчва магнетична сила на изкачил жизнения си връх човек. Една обаятелна независимост, която от хиляди километри е уловила пулсиращите вълни на живия дух на Дякона Левски и е отдала 27 години, за да осъзнае и опише неговия чутовен живот.

 

Книгата й в България е библиографска рядкост. Двадесет и седем години в България г-жа Мерсия Макдермот е била по пътищата на Левски. Двадесет и седем години е страдала със страданията на нашия народ, понесени от плещите на един човек, турил живота си за залог срещу мрака и безчестието на турското робство.

 

Г-жа Макдермот разговаряше с мен и аз усещах в гласа й за първи път - не клишетата за Апостола - а живота му, неудържимата му воля да въздигне един народ за борба. Усещах страшната му сила да смаже робството. Г-жа Мерсия Макдермот е просто една достойна българка, с великолепието на българска царица. Аз имах рядката възможност и чест да й поднеса подаръци и грамоти от името на Софийски университет - доктор хонорис кауза, Министерство на културата - грамота със златно огърлие 13 века България, подаръци от Карлово и комитет Васил Левски.

 

Това уважение се поднася, всъщност, от името на милиони българи, които се прекланят пред нея. Едва ли бих определил тези българи като освободен и щастлив народ. Днес този народ пак е страдалец, дори повече от преди, защото не вижда своя враг, както под турското робство. Защото не знае защо умира бавно, но сигурно. Защото няма ориентири за правилния път, каквито е чертал Левски.

 

Г-жа Макдермот – британка с българска душевност, усеща това ново робство и тази нова безнадежност с болка. Дано бъде жива и здрава дълги години.

 

Издала е следните книги: „A History of Bulgaria 1392-1885“, „The Apostle of Freedom“, „Български народни обичаи“, „Свобода или смърт“, „Гоце Делчев“, „Яне Сандански – За свобода и съвършенство“, „История на Македонския въпрос“, „Катари и богомили“, „Димитър Благоев“.

 

Г-жо Макдермот, след 30 години активен творчески живот в България, след огромния непрекъснат труд да изследвате делото на Апостола Васил Левски, можете ли да намерите в световната история (защото вие сте историк) аналог на този български борец, стратег, човеколюбец и скромен мъж, отдал живота си за свободата на всички роби по света?

 

Няма аналог и скоро няма да има! (В този момент, гласът й прозвуча изключително категорично. Бел. Авт.) Всички след него се учат от него в световната история!

 

Какво представлява Апостолът за Вас ?

 

Много трудно е да Ви кажа. Това беше началото на моята работа в България. Той е нереален човек. Той е като герой на народна приказка. Аз, понеже завърших руска филология, много обичам приказките на Максим Горки. За мен Левски е Данко - героят с горящото сърце. Той не е като Гоце и Даме - те са с недостатъци. Левски става легенда още приживе. Не бих могла да живея и да направя, това което сторих в България, без помощта на Апостола. Той остава завинаги в мен!

 

С какво се занимавате сега?

 

С геология, с естествени науки, еволюция. Когато писах тези биографии, нямах време за нищо. Сега чета разни неща. Обичам да чета за историята на Венеция, за Ирландия. Миналата година се навър¬шиха 100 години от въстанието в Дъблин и има много паралели между ирландските революционери и хората на Априлското въстание.

 

Кои са тези паралели?

 

Те са идеализъм, готовност да се жертват за България или за Ирландия, недостатъчна подготовка… с комитетите . Но са демонстрирали , че предпочитат да умрат; отколкото да живеят в робство.


Д-р Мария де лос Анхелес Алварес Фернандес е завършила и защитила дисертация в България. Тя е преподавател в Националния Университет на Коста Рика. В миналото тя е била активист на партията „Народен Авангард“, свързана с КПСС и БКП. Днес тя е в редовете на приемницата й - „Широк Фронт“.

Тринадесет кандидати на предстоящите избори за Президент в Коста Рика

Повече от 3000000 костарикaнци са призовани да изберат на 4 февруари президент, 2 вице-президенти и 57 членове на Законодателното Събрание ( Asamblea legislativa).

 

За текущия избирателен процес 13 партии на национално ниво са регистрирани официално. Тази съвкупност от партии е феномен, нов за Коста Рика, където за повече от 40 години имаше господство на 2 партии ( bipartidismo ) , но на предишните избори 2014г. няколко малки партии се конкурираха с двупартийния режим (със социал-християнска-демократическа ориентация).

 

Сега възниква многопартийна система, когато след 2014 г. повече от 2 партии (традиционни) се конкурират за президентския пост. Сред тях са християнски, демократически, либерални, социалистически от левия център, леви, фундаменталистки и консервативни партии.

 

Участващите партии и кандидати са подредени според номера на бюлетината за изборите:

 

Марио Reдoндo Поведа (ADC)

Марио Редондо Поведа се бори за президентството от името на Християн-Демократическия Алианс (ХДА). Политическата партия се появи през 2012 г. в провинция Картагo, през 2017 г. разпростря структурите си в цялата страна. В момента кандидат-прeзидентът е депутат. Той озаглави управленския си план: "Да направим Коста Рика страна на възможностите". Залага на пет направления: икономически растеж, социална солидарност, висока себестойност на продукцията, фокусиране върху ефективното управление на обществото.

 

Оскар Лопес (PASE)

Оскар Лопес е кандидат от Партията „Достъпност без Изключване“ (ПДБИ), два пъти е избиран за депутат, включително и в момента. Неговите изказвания се оспорват, в и извън Конгреса. Даже някои изявления го поставиха под кръстосан огън. Например, срещу Националния институт за жените (INAMU) и неговата изпълнителна директорка.

Оскар Лопес озаглави работния си план за президентството "Към нова политическа конституция", предложен на 27 страници. "Концепцията за държавата е изродена. Конституцията просто не отговаря вече на социалната еволюция и новите обстоятелства, определящи социалните взаимоотношения." Ценностите и принципите, които управляват съвместното ни съществуване, се различават от тези от 1949 г. Така че, е необходима нова Конституция за нова Коста Рика", се казва във въведението на плана за работа на президента.

 

Едгардо Арая (FA)

Едгардо Арая Сибаха е кандидат за президент на „Широкия Фронт“ (ШФ) - лява партия (наследник на левия „Народен Авангард“), която се разрастна значително в Коста Рика през последните години. Подкрепата за ШФ се отрази в резултатите на предишните избори: те имаха само един депутат през 2010-2014, а през 2014-2018 депутатите им станаха осем. Едгардо Арая Сибаха и в момента e депутат от ШФ.

Арая е природозащитник и сред неговите проявления е борбата да се спре добива на полезни изкопаеми в открити шахти в областта Круситас, в северната част от страната.

Той защитава необходимостта от премахване на премиите към заплатите на висшите държавни служители и намаленията за тях, без да се засягат придобитите им права. Президентският му план е озаглавен "Балансирана държава, в която никой не е забравен“ и се състои от 198 страници, където ce засегнати 27 въпроси, важни за държавата и обществото.

 

Хуан Диего Кастро (ПИН)

Хуан Диего Кастро, адвокат, е кандидат за президент на Партия „Национална интеграция“ (ПНИ) и е известен с постоянни блокировки от страна потребителите на социалните мрежи, както и с нападки към пресата. Той казва, че университетите трябва да насърчават професионално-техническата кариера на младите хора, загубили години в прогимназиалния етап. Гарантира, че само с "твърди мерки" може да бъде намалено насилието - през 2017 г. са извършени цели 603 убийства, най-голям брой в историята на Коста Рика!

Правителственият му план е озаглавен „Коста Рика в синьо“ и съдържа 51 страници, в които са подчертани 7 важни теми. Това е вторият път, когато се кандидатира на избори. През 1977г. е избран за съветник в общината Парейсо.

 

Антонио Алварес Де Санти (PLN)

Антонио Алварес Де Санти е кандидат за президент на Партията за национално освобождение (ПНО --- тази партия беше на власт, заедно с ПСХЕ повече от 40 години). Алварес е за втори път кандидат за президент на Коста Рика.

Позицията му по темата за хомосексуалните бракове предизвика силна критика сред населението, поради това, че през 2015 г. изказа подкрепа за две жени, които поради техническа грешка в Гражданския регистър, можаха да сключат брак. В текущата кампания се противопоставя на официалното оформяне на отношенията между лесбийки и гейове.

Алварес нарече президентския си план „Сега е моментът“ и го е развил на 88 страници. Те са обхванали 15 теми, вариращи от заетост и равенството до етиката на държавните служби.

 

Серхио Мена (PNG)

Серхио Мена, юрист и дипломат, се стреми към президентството от името на Партията на Новото Поколение (ПНП) под мотото "Честните сме повече".

Това е вторият случай, в който Мена претендира за поста президент на Републиката. Но в тази предизборна кампания се постулира преди всичко като депутат от Сан Хосе.

Президентският му план е съставен от 64 страници и набляга на 5 теми: държавна реформа, материалните основи на развитието, човешките ресурси, устойчивост и технологии в иновациите.

 

Фабрисио Алварадо (PRN)

Фабрисио Алварадо е издигнат от Партията за национално възстановяване (ПНВ), член е на по-консервативното и християнско крило. В момента e депутат.

Започна да изяснява позициите си след 9 януари, когато Междуамериканският съд по правата на човека постанови, че Коста Рика трябва да гарантира равен брак. Кандидатът е последователен опонент на еднополовите бракове, абортите и сексуалното образование в учебните заведения.

Планът му за президентството: „Коста Рика - ще го направим заедно!“ съдържа 56 страници.

Интересен факт от него е, че служителите по високите етажи на властта, като "шампионите на идеологията на пола", описани на 49 страница, са обвинени в насърчаване на фашистки и нацистки идеи и концепции.

 

Родолфо Ернандес (PRSC)

Родолфо Ернандес е кандидат на Християн-Социалната Републиканска партия (ХСРП) и принадлежи към нейния консервативен сектор. Ернандес последователно се противопоставя на гей браковете и защитава костариканските традиционни семейни ценности. Той беше кандидат за президент от ХСРП и в предишната кампания, но на финала се отказа от надпреварата, поради някои различия с членовете на партията. След това ХСРП го реабилитира и го издигна като кандидат за влизане в президентския дворец Zapote през май.

Президентският му план съдържа 106 страници. Наречен е „Хуманизъм, свобода и правосъдие“.

 

Карлос Алварадо (PAC)

Карлос Алварадо е 36-годишен журналист, кандидат е на управляващата Партия на Гражданското Действие (ПГД), с лява идеология. В администрацията на сегашния президент Луис Гилермо Солис Ривера (за първи път в историята на ПГД), Алварадо беше министър на труда, но даде оставка, за да се посвети на предизборната кампания.

Алварадо вярва, че по-голямото присъствие на млади хора в класната стая ще гарантира най-добра опция за работа. Може да се приеме за прогресивен кандидат. Започна предизборната си кампания с девиза: аз мисля. Президентската му програма е събрана в 188 страници и е наречена: „Да вярваме и да създадем Коста Рика на XXI век: държава на съгласието".

 

Джон Вега (PT)

Джон Вега е най-младият кандидат на президентските избори, само на 32 години. Учител е в гимназия и иска да се пребори с проблемите на Коста Рика, с помощта на профсъюзите. Джон Вега принадлежи към Работническата Партия (PП), политическо обединение в лявото пространство. В последната изборна кампания беше кандидат за депутат от Пуерто Лимон, но не успя да влезе в Парламента. Концепцията му за развитие на държавата е увеличаване на заетостта, като начин за борба с престъпността и бедността. Планът му за президентството съдържа 1 страница и е озаглавен: „Програмно обобщение“.

 

Родолфо Писа (PUSC)

Родолфо Писа е кандидат-президент от Партия „Социал-Християнско Единство“ (ПСХЕ) и кандидатства за втори път за поста - през 2014 г. Родолфо Писа се оттегли поради различия вътре в партията. Той е адвокат и е бил: изпълнителен директор на Дирекцията на Коста Рика за социално осигуряване, магистрат в Конституционния съд, на дипломатически постове. С „твърда ръка“ възнамерява да намали престъпността.

Мотото на кампанията е „да гласуваме за нещо“ и президентският му план съдържа 131 страници. Родолфо Писа предлага да се построи метрото в Сан Хосе.

 

Ото Гевара (ML)

Ото Гевара за пети последователен път е кандидат за президент на Коста Рика от Movimiento Libertario (Освободителното Движение). Партията е дясно ориентирана. В момента e депутат.

Гевара се обявява за враг на "привилегиите, с които се ползват държавните служители" и се застъпва за ограничаване на функциите на държавата.

Президентският му план е изложен на 390 страници и се нарича “Да управляваме Коста Рика“.

 

Стефани Кампос (РКС)

Стефани Кампос е единствената жена, която се стреми към президентството в момента. Членува в Партията за Костариканско Възстановяване, основана от Хусто Ороско (екс-депутат, многократно преследван по съдебен ред).

Кампос е журналистка. Президентският и план е изложен на 38 страници и е озаглавен „Страна с ангажименти към благополучието на семействата”.

КНР е консервативна християнска политическа група, обявила война на целите на прогресивното движение. Темите, които опредерят политическата й кампания, днес без съмнение са на дневен ред.